В днешно време всеки се грижи, близките му да живеят добре. Когато починат, повечето хора на починалите изпълняват религиозно обреди като погребение и редица помени на 3,…дни,..месеци… година..
От езическите обреди  се е възприело, че продуктите принесени на гроба на мъртвеца се прехвърлят в неговия свят и починалия с радост ги консумира. В индуизма помените се разглеждат повече като жертване, с която се плаща на Бога за добруването на починалия на оня свят.
На умрелия човек храна не му е нужна. След смъртта се съхранява личността и душата на човек, обусловена от емоционалните му характеристики, но чисто биологичните функции се прекратяват, защото няма вече физическо тяло.
Раздаването на храна по време на погребение или помен е по-скоро форма на благотворителност. Това не е, за да бъдат починалите по-добре след смъртта. От тази храна мъртвия едва ли ще има някаква полза.
Ако наистина искате да раздавате и сте намерили подходящ повод, то дайте най-хубавото и то на хора, които се нуждаят. Така вие създавате радост на тези хора и на себе си.
Не се заблуждавайте, че можете да купите рая със сладки и бонбони. Бог иска да се покаем и да се променим към по-добро, да се отървем от скъперничеството, алчността, безсърдечието…

Думата „психология“ има гръцки произход и се превежда като „наука за душата“. Така психологът се явява специалист на човешката душа.
Душата на човек е едно безбрежно, тайнствено море. И не всеки е в състояние да води кораба безопасно по бушуващите страсти. Само опитния кормчия, който е преминал изпитанията на плаването по житейското море и не се е загубил в него, може да помогне на другите. Такива опитни кормчии в църквата се явяват нейните свещенослужители. Тях с пълно право можем да ги наречем специалисти на човешката душа.
За да обясним как действа духовната грижа на свещеника ще прибегнем към следния пример. Когато човек е болен, обикновено викат „бърза помощ“. След отстраняване на първите атаки на болестта на пациента се предписва дългосрочно лечение. В църквата  ролята на „бърза помощ“ играе свещеника, а дългосрочното лечение е духовната грижа за човека. За да може духовникът да даде духовна помощ е нужна благодат от Господа.
На запад, когато влиянието на църквата отслабва, психическите проблеми при хората остават, но тъй като няма кой да им окаже помощ те се задълбочават и като аналог на свещениците се появяват психолози и психотерапевти.
Възниква въпросът: До каква степен психолог или терапевт може адекватно да реши проблема или духовно изцеление на психично заболяване? Дали е сравнима помощта, която се получава чрез свещениците? Разбира се, че не.
Но кой по-добре от Бога познава душата на човека? И кой по-добре би се справил  от Него с душевните проблеми на хората. Свещениците са само оръдията, чрез който Той осъществява своята помощ.
Когато хората напуснат църквата, пълнят болниците, психиатриите и затворите. Защо? Липсва им Писанието, основа за разбиране и развитие на същността им.

Чуваше се за злоупотреби и рекет, но това като ли, че бе далече от малкото балканско селце, загърнато в диплите на гъстата борова гора. Тук рядко идваха хора от големия град.
Мъж и жена, преминали най-хубавите си години, бяха наели долния етаж на Герови и с наличните си стегнаха в него малко магазинче. Вътре беше струпана разнообразна стока от чорапи до рокли, блузи, фанели, имаше и сувенири, детски игри, а последно започнаха да продават и различни грънчарски изделия. Калените изрисувани съдове, веселите петлета, нежните сърнички….. и усмихнатите жабки внасяха приветливост и вълшебно очарование в малкото пространство.
Мъжът допълнително работеше на един близък обект, като въоръжена охрана, но тази сутрин бе дошъл да помогне на жена си. Грънчаря бе стоварил, новите си изделия и двамата се суетяха в магазинчето, как най-добре да наредят новата стока, че да се вижда по-добре. Мъжът се бе покачил на една стълба и много внимателно подреждаше весели джуджета, които изглеждаха като истински, под краските положени от сръчната грънчарска ръка.
В магазинчето влезе господин  със синя риза, панталон на райета, а върху носа му се мъдреха финни рамки на очила със среден диоптър. Жената го видя. Някакво леко смущение, премина като полъх през сърцето й. Преодоляла смущението си, тя бързо се насочи към него.
Изведнъж забеляза уплаха в погледа му. Очите му гледаха кобура на пистолета, който се подаваше под ризата на мъжа й, протегнал ръце към горния рафт. Господина прибра черната си папка, която бе разгърнал на тезгяха и едва каза:
– Всичко е наред…
Едва тогава мъжът на стълбата се обърна и видя посетителя. Преди да отвори уста, да попита, какво става, господинът се усмихна, весело му махна с ръка и каза:
– Няма нищо, колега, работете си! – и напусна бързо магазинчето.
– Какво искаше тоя? – попита учуден мъжът
Жената само вдигна рамене и продължи да подрежда стоката.
По-късно се разбра, че този господин бил уволнен от данъчното, но обикалял магазинчетата и рекетирал собствениците им. Когато жената научи, се засмя и си помисли: „Добре, че моят, не си бе оставил пистолета в къщи. Кой знае колко щеше да ни вземе!“

Проверките бяха зачестили. Магазинерите бяха изтръпнали. Треска тресеше собствениците на малките магазинчета . Мълвата прехвръкнала от съседните села зловещо нашепваше: „Когото хванат, изобщо не му прощават!“
Тази сутрин слънцето едва бе разкъсало облачната завивка, когато един господин, в черен костюм със снежно бяло риза и малко кожено куфарче слезе от автобуса. Очите му скрити под събраните му гъсти вежди, неприветливо оглеждаха малките струпани магазинчета на центъра.
Дали защото беше още рано или хората не бързаха да отварят, но само едно малко магазинче бе отворило вратата си. Мъжът веднага се насочи натам.
Вътре една закръглена жена около петдесетте, подреждаше стоката и бършеше праха по рафтовете. Мъжът се изкашля и грубо отсече:
– Аз съм от……
Жената изтръпна. Тя не чу повечето от думите му, но след като хвърли уплашен поглед към документите, които й представи господина, разбра какъв е.
Още не беше отворила уста, за да му отговори и народа започна да се изсипва в магазинчето й. Толкова много хора не бяха влизали отдавна тук. Тя ги обслужваше и усмивката не слизаше от лицето й. Нямаше време, дори за минута, да обърне внимание на господина.
По едно време хората понамаляха и тя се сети за него. Погледна го и добродушно му каза:
– Господине, идвайте всеки ден!
Мъжът я погледна смаян и си помисли: „Тая да не е мръднала нещо…“
А на глас смутено измърмори:
– Нас обикновено ни гонят, а вие…
Жената усмихнато продължи:
– Вие сте като магнит. Скоро толкова много хора не са влизали в магазинчето ми. Аз едва по 10 лева оборот изкарвах на ден и то ако някой случайно минеше.
Мъжът не знаеше какво да каже. Тълпата от хора напираше в магазина и течеше като неспирен поток, който непрекъснато увеличава обема си. Той затвори куфарчето си, излезе от магазинчето и като ястреб се устреми към другите магазинчета….

В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…