Най-ценното човешко достояние е умението да заблуждаваш другите.
Една от най-големите установили се лъжи е изкуството. Не знам по-студено в своето самообожание и по-безчувствено същество от пишещия. Подобно и той на слепеца, може да ви опише словесно с най-фантастични красоти багрите на цветята, които никога не е видял. Природният недъг на пишещия е да не чувства нищо В зараждащата и усъвършенствана пустинната на душа му има една специфична способност, умението да описва оригинално, ярко и духовито какво би чувствал, ако можеше. И това ние наричаме изкуство.

Това е механически музикален инструмент. Вържи му заплата, пусни му една идея и завърти дръжката.
Ако искаш да опустошиш душата на един младеж, трябва да го направиш журналист. Той гледа като останалите случващото се, но по своему си го обяснява. Трудно можеш да го накараш да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който намусено казва:
— Трудно ше се съглася с това! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата казва:
— Колко много съм хвалил и музиканти и артисти, без да знае някой какви са били всъщност мислите ми за тези хора…
Най-накрая и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 390 хиляди автомобили, и си мисли:
— Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Онзи ден говорих с един журналист. И той ми каза:
— Всичко е добре, но ако решиш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! И те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Незавиден е животът на фейлетониста! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой ъгъл на вестника и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Хората се раждат, живеят, женят се, добиват деца, умират и това всичко, като че ли правят на сън. Ако човек не се събуди никога няма да разбере красотата и очарованието на живота.
Една история ми направи силно впечатление. Баща чука на вратата на сина си:
– Сине, ставай, събуди се!
– Не искам, татко.
– Време е за училище, ставай! – крещи бащата.
– Не искам да ходя на училище. – отговаря сина.
– Защо? – недоумява бащата.
– По три причини, – казва сина. – Там ми е скучно, дразнят ме и трето мразя това училище.
Но бащата продължава да упорства:
– Тогава аз ще ти назова три причини, поради който трябва да отидеш на училище. Първо това е твое задължение, Второ ти си на 45 години. И трето ти си директор на това училище.
Станете, събудете се! Вие сте вече възрастни. Оставете играчките за децата.
Единственото, което хората искат е да им върнат играчките. Нима не сте чували реплики като: Върнете жена ми. Върнете ме на старата работа. Върнете ми изгубените пари. Върнете ми доброто име и миналите успехи…..
Това на тях им е нужно. Те искат да получат обратно старите си играчки.
Например хората не желаят напълно да се възстаноявят след боледуване, те искат само утешение, защото лечението е свързано с много болка.
Събудете се! Ако вие не се възползвате от това повикване, съжалявам, никой не може да ви помогне. Една арабска пословица гласи: „Градинските рози и блатните тръни се захранват от един и същ  дъжд“.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.