Електронна музика преди 250 години, смешно ли ви изглежда това? Хора, които не познават добре историята на музиката, биха свързали появата на електронната с близките 100 години.
Създаването на първият „електронен инструмент“ е дело на чеха  Прокопий Дивиш.Той е бил монах, който в свободното си време се е занимавал с наука. Много преди Бенджамин Франклинк създава гръмоотвода, но е по-известен като създателя на „Златния Дионис“.
Както често се случва името на първия „електронен инструмент“ изобретен от Дивиш е станало съвсем случайно. Идеята за синтезатор е измислена не през 20 век, а много, много по-рано.

Желанието да се обединят  тембъра и особеностите на много музикални инструменти в едно, е подтиквало много музиканти и учени към нови открития.
Първото споменаване за подобие на синтезатор е още от 1440г., наречен „клавицимбала“. В случая не е нужно да се уточнява, какво са комбинирали в този инструмент, самото име го подсказва.
Идеята за създаване на подобен род музикални инструменти е владеела и монаха Прокопий Дивиш. През 1748г. той създава инструмент чудовище, чийто размери били 150 см дължина, 90 см ширина и 120 см височина.Всичко било събрано и монтирано в една кутия, която се управлявала с помощта на клавиатура и педали. В кутията имало 790 стоманени струни и 130 регистъра. Това позволявало да се имитират не само струните, но и голяма част от духовите инструменти. Нововъведението в този инструмент било, че се използвали стоманени струни с електрически ток, което придавало ново звучение на изпълняваната музика.
Едва ли самият Дивиш е осъзнавал, че е създател на първият електронен инструмент, като се има в предвид, че електрическия ток по това време е бил по-скоро за забавление, отколкото основа за сериозна научна дейност.
Десет години по-късно във Франция Жан – Батист де ла Борде създава „електронен клавесин“. Тук използването на електричество е по-добре осъзнато, защото се е използвал статичен ток, който карал да звънят звънчета. Този инструмент не е бил синтезатор, а по-скоро механичен инструмент. Тук тока не влияел на звука, както при инструмента на чеха.
Това е само началото на синтезаторите, на чието звучене и интерпретиране на различни инструменти  се радваме и днес. Съвременните електронни инструменти са много по-усъвършенствани и с по-добро звучение от създадените в миналото, но не е лошо от време на време да си припомняме от къде е тръгнало всичко това.

Името на Верди предизвиква различни асоциации в хората, в зависимост от това дали обичат музиката или тя е само някакъв фон в ежедневието им. Може би при любителите на операта това име възпроизвежда откъси от песента на Херцога в „Риголето“, песента на Алфред от „Травиата“ или романса на Радамес от „Аида“. Музиката му е позната на повечето почитатели на музиката, но малцина знаят с какви превратности е изпълнен живота му.
Композитора е роден в селско семейство. Баща му е бил кръчмар, а майка му предачка. Може би за това е бил толкова упорит и не се е отказвал лесно от мечтите си.
Младия Верди не бил приет в Миланската консерватория, заради лошото свирене на пиано. Много хора на негово място биха се отказали, но той наел частен учител и започнал да се обучава. Каква ирония, само след десет години консерваторията, която не го допуснала да стане неин ученик, се борела за правото да се нарече с неговото име.
Верди имал много остър език, което му помагало при спора с наглите столичани. Дори и в най-трудните ситуации успявал всеки „бемол“ да превърне в жизнерадостен „диез“. Усмихвал се и побеждавал.
След смъртта на първата си жена, той много трудно завършил опера поръчана му от Ла Скала. Операта претърпяла неуспех и той се зарекъл повече да не пише музика.
Приятелите му с хитрост успели да го върнат към музиката. Показали му либретото на „Набуко“ и той увлечен в сюжета, забравил за клетвата си и създал прекрасна музика. Тази опера го направила един от най-прочутите композитори по това време.
Критиците не му прощавали. Те не били съгласни с резките преходи от смешно в тъжно и обратно. Но нима това е лошо? Неговите герои са били популярни още тогава, а и днес не са малко почитателите му. Някои дори напяват мелодии от произведенията му, без да знаят кой е автора им. Такива са „Наздравица“, „Жената винаги е лекомислена“……..
Неговият мелодичен дар едва не бил погубен от Рихард Вагнер. Верди толкова мразел Вагнер, че престанал да пише опери цели 14 години и чак след неговата смърт написва „Отело“. В тази опера няма нито един „шлагер“ и музиката му корено се различава от написаното дотогава. Някои твърдят, че за прототип на Отело му е послужил образа на Вагнер, за това и музиката му на някои места е доста мрачна и подтискаща.
Хубаво е, че Джузепе не се е отказал от музиката, когато не го приели в консерваторията, защо ако това бе станало, днес нямаше да се наслаждаваме на такава прекрасна музика.

Може би не знаете, но известна част от живота си Михаил Глинка е прекарал в Швейцария. Там той е създал голяма част от произведенията си.
Заселвайки се в един от кантоните на Женева, място предпочитано от британци и руснаци, ограничил посещенията в дома си особено за сънародниците си. Дразнел се от празните приказки съпровождащи салоните за срещи, за него това било губене на време. Мразел натрапчивото поведение на младите и за това едва ли би приел с радост такъв посетител. През този период името му било доста известно в музикалните среди и неговия дом бил често окупиран от нежелателни поклонници.
Един ден го посетил млад човек, негов сънародник. Разбира се и на него му било отказано учтиво от слугата среща с композитора. На въпросите си младежа получил уклончиви отговори, че Глинка е заминал за някъде и не се знае кога ще се завърне.
Примирено младия човек се обърнал и тананикайки някаква песничка си тръгнал.
Глинка, който през цялото време стоял скрит зад вратата и слушал разговора на младежа със слугата, изведнъж променил намерението си и накарал верния си служител да догони момчето и да го покани вътре. След като младежа влязъл в дома му, композитора се извинил, че не приема хора свързани с музиката му, но такъв човек като него той отдавна чакал. Момчето било озадачено, но с радост приело възможността да поговори с този популярен мъж.
Приключвайки обяда, на който бил поканен младият човек, композитора го помолил да му изпее песента, която си тананикал, когато му била отказана визитата и си тръгнал. Младежа не помнел дори дали е тананикал нещо, но искайки да угоди на великия композитор изкарал целия си репертоар от опера до леки песнички, които се изпълнявали в заведенията. Отчаян от усилията си момчето запяло стара руска песен. Очите на композитора светнали, а ръцете му бързо записали върху партитура веселата песничка.
Така в произведенията на великият руски композитор се появила старата, руска, хороводна песен „Камаринская“, която познава всеки един от нас днес.