Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.

Смея да твърдя, че първоначалното натрупване на капитал в целия свят във всички времена винаги е свързано с нарушаване на закона. Работата е там, че законът, който изисква огромно уважение и призовава гражданите да му се подчиняват е спирачка за прогреса.
В по-бурните времена, когато животът бързо се променя, законите също се приемат бързо, за да не спира животът. Новите закони неизбежно влизат в противоречие със старите. Това ужасно затруднява юристите. Всеки нов закон противоречи на някой друг или пък е лошо формулиран и не можеше да се тълкува еднозначно.
При тези условия каквото и да прави един предприемач, особено истинския, които е смел, с нови идеи, с размах и фантазия, неизбежно нарушава едни или други закони.

Спомняте ли си анекдота за палача, който толкова изкусно резнал шията на осъдения, че главата останала на мястото си? И осъденият попитал:
– Е, и какво?
– Ами завърти си главата, – отговорил му палачът.
Завъртете си главите и вие.
Опитайте се да обедините всички, които искат да са свободни.
Опитайте се да излезете изпод контрола на държавата.
Опитайте се да отнемете от чиновниците корупционния им хляб.
Опитай те се да възпитате децата свободни, поне своите.
Опитайте се да имате за всичко това достатъчно пари и кураж.
Тогава ще се разбере кой е пленникът у нас.

Нашите родители си имаха свой начин да предпазват децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но не даваха на децата си да го разберат.
Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават невинния, който е осъден.
Страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат.
Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт.
Страхуват се, защото и досега нищо не се е променило.
В края на краищата, както си бяхме обградени от „застрашаващи врагове“, ако се вярва на телевизията и медиите, така си и останахме.
Но когато пораснат и сами разберат……

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.