Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.

Понятия, познати до безконечност, които приемаме за даденост и хулим в делничната си реч. Понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение.
И аз се удивлявамя пред необятното благоволение, проявявано към нас, което не сме заслужавали, а получаваме. От незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още.
Невероятното е, че въпреки всичко това ни е позволено да съществуваме. А това е неопровержим акт на милост. Тази милост е тъй изумителна и всепроникваща, че само за миг да я зърнем е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

Изкусен грънчар върти колелото на битието. Щом усети в ръцете си калта на бъдещата чаша, запалва в сърцето й неугасим огън.
И ето я готова. Но ако небесният грънчар я хвърли на земята, тя пак отново се превръща в глина.
Той сътворява живот и бди над своите създания. Но щом усети, че съдът е лошо слепен, отново го връща счупен в пръстта.
Върти се безкрайно колелото на веселият грънчар. По стар навик застанал в грънчарницата, с изкустни пръсти извайва от пръстта изящен съд.
И чух как излязлата под пръстите му чашата ми шепти: “ Бях аз глина, но и ти си като мен. В ръцете на ваятеля си само пръст, докато те превърне в скъпоценен съд“.
Усещам как грънчаря със духа си ме замесва, като глина, грубо, глух към болките ми. Но тази трептяща кал е ненаситна плът, докато жизненият му огън не я смели и превърне в….своето най-съвършенно творение.