Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

За характеристиката на нашенеца не трябват много да се умува. Едно от забележителните му качества е използвач. Колко много писатели, са го възпроизвели в литературното си творчество!?
Ако можех да съчиня една приказка за него щях да започна така:
— Събрали се Използвачко, Подмазвачко, Присламчо, Натрапчо, Интригантко, Клеветчо и решили да образуват народ…
Стократно животът ме е бил с железния си чук по главата, за да ме убеди, че той не е мой, а на Присламчо и Подмазвачко.
Убедила съм се в това отдавна. И все пак ги презирам и ненавиждам. Независимо от чувствата ми те се умножават в обществото ни. Защо ли? Просто е за досещане, в това има голям келепир…

На тоя свят има множество подли неща, но има едно, което е над всички.
Има любовница, която змийски да се изплъзва от прегръдките ти.
Ако е невярна жена, ще я застреляш!
Ако е някакво щастие, ще му се насладиш, преди да е свършило.
Ако е скръб, ще я изстрадаш.
Но има нещо, което е неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг. Не можеш дори да го видиш.
Най-подлото нещо на този света е времето!
То пълзи безшумно покрай нас, крие се изкусно и минава, върви неспирно и остава безвъзвратно.
Часовникът и календарът са само една смешна утеха…
Да наваксаш времето означава да го почерниш, но не с вакса, а с труд….

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!

Много малко автори са писали афоризми. Те са едно от най-трудните видове творчество.
Афоризмът е светкавица на мисълта. Той е неочакван изблик, изненадващ  гръм, неудържим хвърчащ ескадрон, който изкача изневиделица и мигом обезоръжава и завладява.
Точното подбрано слово винаги върви ръка за ръка с афоризмът.
Взирайки се в него, вие ще почувствате, че той не е едно просто лаконично изречение, а че зад него се крият цели томове и библиотеки от преживявания и дълбоки страдания.
Афоризмът е елегантен тиранин.
Той не е само повърхностно изявление, а сгъстена до крайни предел мисъл без излишни примеси, наподобаващо кристализирано чувство.
Афоризмът е една ослепителна комета, която неочаквано блясва, но не угасва Тя намираща  отражение в душата, а нейното сияние остава завинаги  там.