Вярата се ражда в място на безнадежност. Безнадежност от гледна точка на човешките възможности. Там, където човешките планове първоначално процъфтяват, а след това умират.  Човешките надежди носят временно успокоение, но скоро всичко се срутва и човек остава безпомощен.
Бил ли си  в такова състояние, сякаш не са ти останали никакви други възможности и не виждаш изходен път? Няма към кого да се обърнеш за съвет, а когато се молиш, молитвите ти се удрят в тавана и се връщат обратно.
Божият Духът  те кара да спреш да гледаш и преценяваш възможностите си, да спреш да търсиш човешки средства и начини, да спреш да гледаш  на създалата се ситуация.
Чуй го, Той те приканва:: „Спри да търсиш помощ от хора. Спри да обръщаш внимание на ситуацията. Това спъва вяра ти. Погледни нагоре и уповай на Създателя си“.

Старите войни обичат да показват своите белези и рани, и да говорят за битките, в които са ги получили. Но ние можем да говорим за благодатта и верността на Бога, които са ни помогнали да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали в живота си.
– Кога те раниха? – пита хирурга войника в операционата.
– Почти на върха, – отговаря раненият.
Той е забравил за болезнените рани, получени при настъплението, помни само едно, че трябва да се достигне върха. Така и ние сме устремени напред и няма да се успокоим докато не достигнем върха. За да можем да кажем по-късно:
– Добре се борих, преминах целия път и опазих вярата си.
Не е важно колко медали, отличия или дипломи сте получили, важно е колко белези от рани имате в битките, те по-свидетеластват за вас .
В песните се възпяват героите, които са имали само една сабя, без украшения или нещи особено, но получили множество рани срещайки врага.
Знак за отличие на християнина са раните поучени по време на битка, загубите и трудностите през, които е преминал заради Христа.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?

Много са връзките, които свързват в този свят една личност с друга. Разбира се, съществува сближаване, което произлиза от еднакъв цвят на кожата, говоренето на един и същ език, служене на един и същи цар, да вярват в един и същи Бог и разбира се, да сте от една и съща кръв.

Мисля, че малко неща обединяват хората в такава голяма степен, както споделянето на едно конкретно познание. Тези, които го притежават и срещат други, които също имат достъп до това познание, все едно дали това е изкуството да подправя вкусни ястия, способност да вади развалени зъби или да покрива с изящна мозайка накой мраморен площад, откриват, че не са сами на този свят, в който живеем, макар понякога да изглежда така.

Тази близост в повечето случаи е много по-голяма, отколкото между двама влюбени.

Този уникален съюз е изключително здрав, когато връзката е духовна.

Много хора построяват живота си върху една мечта. В някои случаи това се дължи на измамени надежди и нужди, изпитани в детството, в други се е подхранвало от трудностите, които среща младостта. Зает от поколенията преди това, многократно моделиран от други, човек приема почти като негова предложената му религия, раса или семейни връзки.

Благодарение на тези мечти не са малко тези, които се събуждат всяка сутрин с една илюзия и смятат, че е достойно да се живее така. Но мечтата носи често порочни претенции, понякога абсурди или глупави, които могат да бъдат същинско проклятие.

В други случаи мечтата може да бъде добра, благородна и достойна. И един ден това, което сме мечтали се сбъдва. Тогава виждаме с изумление, че всичко се осъществява по начин, който никога не сме очаквали и че прилича толкова малко на това, което толкова много пъти сме си представяли.

В края на краищата откриваме, че не трябва да вървим след една мечта, тъй като ако не успеем да я постигнем, се превръщаме в източник на недоволство, с което заразяваме близките си, а ако се сбъдне, може да се превърне в реалност, много по-различна от желаната.

Всичко това показва нещо много важно, че главното е не да имаш надежда, а Този на Когото си я поверил.