Кражбите в България са се усъвършенствали и са достигнали най-високото си равнище. За това не са могли да си мечтаят нашите хановете, болярите, та дори и ръководителите при социализма.
Сега организирано и планомерно крадат в самата ни държава. Как ли? Чрез корупция!
Като се започне от най-скъпите и необходими природни ресурси като нефт и газ, та се стигне до най-малките неща, комисионите в банките…. Всички крадат и от живи, и от мъртви, даже и от тези, които още не са се родили…
И крадат всичко…
На първо място, разбира се, за себе си, за своите „услуги“.
Без кражба България практически  почти не би могла да съществува, а теоретически изобщо е немислимо.
Нека погледнем истината в очите и да признаем, че всяко предприето дело за „борба с корупцията“, не само е безсмислено, но е и вредно, защото корупцията е „източник“ на нашето съществуване.

Съчетаването на служене на пълно работно време в църквата с бизнес е възможно, но е много трудно. Не трябва само, служителят в църквата да се увлича в печеленето на пари.
Съчетанието на бизнес и служение е много трудно. Рано или късно трябва да се направи избор в полза на Божието призвание. Може да се делегират задълженията и отговорностите в дейността на верни хора.
Когато служителят има много потребности трябва да съчетава работата със служението. Това съвсем не е срамно. Но главното е един служител да не се увлича в печеленето на много пари, защото те са средство, а не самоцел.
Дано Бог помогне да се подържа баланс при вземане на правилните решения, така че служителят да се грижи за семейството си и да не изоставя работата в църквата.
Ако се вгледаме в опита на нашите бащи, по-голямата част от тях са работили в предприятия и са се грижили за църквите. Днес, ние често се сблъскват със ситуация, в която църквата се грижи за пастирите си. Нека Бог даде мъдрост, как правилно всеки да построи живота си.

Вярата се ражда в място на безнадежност. Безнадежност от гледна точка на човешките възможности. Там, където човешките планове първоначално процъфтяват, а след това умират.  Човешките надежди носят временно успокоение, но скоро всичко се срутва и човек остава безпомощен.
Бил ли си  в такова състояние, сякаш не са ти останали никакви други възможности и не виждаш изходен път? Няма към кого да се обърнеш за съвет, а когато се молиш, молитвите ти се удрят в тавана и се връщат обратно.
Божият Духът  те кара да спреш да гледаш и преценяваш възможностите си, да спреш да търсиш човешки средства и начини, да спреш да гледаш  на създалата се ситуация.
Чуй го, Той те приканва:: „Спри да търсиш помощ от хора. Спри да обръщаш внимание на ситуацията. Това спъва вяра ти. Погледни нагоре и уповай на Създателя си“.

Старите войни обичат да показват своите белези и рани, и да говорят за битките, в които са ги получили. Но ние можем да говорим за благодатта и верността на Бога, които са ни помогнали да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали в живота си.
– Кога те раниха? – пита хирурга войника в операционата.
– Почти на върха, – отговаря раненият.
Той е забравил за болезнените рани, получени при настъплението, помни само едно, че трябва да се достигне върха. Така и ние сме устремени напред и няма да се успокоим докато не достигнем върха. За да можем да кажем по-късно:
– Добре се борих, преминах целия път и опазих вярата си.
Не е важно колко медали, отличия или дипломи сте получили, важно е колко белези от рани имате в битките, те по-свидетеластват за вас .
В песните се възпяват героите, които са имали само една сабя, без украшения или нещи особено, но получили множество рани срещайки врага.
Знак за отличие на християнина са раните поучени по време на битка, загубите и трудностите през, които е преминал заради Христа.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?