Същият този живот ни е научил , че има два вида хора. В едните Бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, …
Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, изправянето им е все с веселост, със смях и песен.
А другите?
За другите Господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи,  то отбягват и се боят от вторите и в най-разумното.

Всеки от нас носи по две торби. Една на гърба. Тя е пълна с нашите пороци и недостатъци.
А другата е отпред. Тук добре са натъпкани чуждите прегрешения.
Та затова не можем да видим грешките си, но сгрешат ли другите, лесно ги осъждаме.

Често ни спохождат беди. Тогава сме като дървета след буря
Някои от нас стихията изтръгна от земята и те загиват.
Други, прекършени, се опитат да се изправят, но раните им пречат и те бавно си отиват.
А трети, най-силните, чиито корени са дълбоко в земята, макар и наранени, осакатени и с пречупени клони, се съвземат и продължат да живеят.
Ние сме от третите нали?

Обикновено ние определяме виновния, успокояваме се и продължаваме да стоим необременени. Властите провеждат разследване, устройват публично наказание, а след това продължават да си живеят както до сега, след това се оплакват, че нямат подходящи хора за това или онова.
Резултата от реакцията на дадено събитие се превръща в лош спектакъл, където актьорите предварително знаят ролите си. Режисьорът постоянно е недоволен от артистите, а зрителите така са привикнали със ставащото на сцената, че просто спят и от време на време се се събуждат от силните писъци „наводнение“, „катастрофа“.
Пробудилите се зрители реагират по предсказуем начин и отново заспиват, с изключение на тези, в чийто семейства е дошла печалта. За да завърши спектакъла е нужно да си спомним, че хората не са само тези, които „живеят“ в телевизията, а ние.
Когато обещаем или се молим за някого, това не означава, че така искаме да се отървем от него по-бързо, а желание да застанем в центъра на ситуацията, да поемен отговорност и да позволим на Бог да действа чрез нас.
Нужно е да слезем от прекрасния си хълм и да се насочим към центъра на бурята, да запазим спокойствие, да грабнем меча и да отидем да воюваме срещу дракона.

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.