От 1483 г. до 1520 г. в Италия живеел известният художник Рафаел Санти. Той бил назначен от папа Лъв X за главен архитект за строителството на катедралата Св. Петър в Рим.
На купола на построения храм Рафаел нарисувал апостолите Петър и Павел. На един от кардиналите му се сторило, че на лицата на апостолите художникът е придал неестествен червен отенък.
– Аз ги нарисувах такива каквито се в небето, – казал Рафаел, – а ако са с много зачервени лица, достопочтени, то е поради вашето лошо управление на църквата.
Да, Рафаел е прав трябва да се срамуваме от църковното управление не само на небето, но и тук на земята.
Истинския християнски пастир силно преживява духовните нужди на хората, които са около него. В тези преживявания той трябва да възприема хорските страдания и нуждите на хората като свои собствени. Нужно е да проявява състрадание и да обича погиващите. Пастирската зрялост се определя именно от това.
Ако личното участие на пастира отсъства в съдбата и мъката на нуждаещия се, неговите дела не струват нищо. Не напразно се казва, че ако делата не съответстват на думите, за такова пастирство трябва да се срамуваме.

Един човек имал откровение, че Господ три пъти ще го уведоми за предстоящата му смърт. Зарадван от това, той започнал да се впуска във всякакви удоволствия, без да мисли за смъртта.
Минали много години, краката му отслабнали, изгърбил се и му се наложило да използва патерици. Малко по-късно загубил зрението си, а после и слуха. Прегърбен, сляп и глух, той продължавал да живее безгрижно и безумно, както преди.
Веднъж пред него застанал ангелът на смъртта, за да го прибере.
– О, Господи, – казал човекът, – Ти обеща, че ще предупредиш за приближаващата смърт, а тя дойде така внезапно.
– Как внезапно, – казал ангелът на смъртта, – нима Бог не ти показа колко съм близо до теб? Той изкриви гръбнака и отслаби краката ти, след това сложи пръста Си на очите ти и накрая се докосна до ушите ти и те лиши от възможността да чуваш. Господ е изпълнил това, което е обещал, но ти не си обърнал внимание на Неговите откровения, сега ме последвай!
Господ по един или друг начин предупреждава всеки за предстояща смърт, но много хора остават безразлични към тези предупреждения.
Обикновено те си казват:
– За смъртта ще мисля по-късно, сега е време да живея и да се наслаждавам на живота.
Смъртта няма да остави никого от нас, колкото повече живеем толкова тя е по-близо до нас. Тази граница е неизвестна за нас. Не знаем защо смъртта безразборно взема стари и млади, бебета и юноши, готови и не толкова приготвили се, праведни и грешни. Но от нея започва вечността. От този свят ние отиваме в място, където е вечна радост или безкраен плач.
За праведните смъртта е радост, а за грешните скръб и отчаяние.

Един китайски император оглавил войската си и тръгнал да усмирява въстание в една от своите провинции. Той се заклел да унищожи всички свои врагове. Когато стъпил на границата на метежната провинция, населението го срещнало добродушно и с почести.
Сановниците очаквали незабавна заповед за избиване на подбудителите на бунта, но много се изненадали, когато видели как меко се отнесъл той с тях. Един от министрите попитал императорът:
– Защо не посякохте виновните, както се клехте, а ги помилвахте?
– Дадох клетва да унищожа враговете си, – казал императорът, – а това и направих, аз нямам повече врагове. Даже тези, които трябваше да посеча, вече не са врагове, а мои приятели, а приятелите си трябва да помилвам.
Не постъпва ли така и Бог? Въпреки, че грешниците са против Бога, Той не им е враг. Той иска да спаси грешниците, а не да ги погуби, да ги помилва, а не да ги унищожи.
„Представете си една искра, – казал Йоан Златоуст – паднала в морето: може ли тя да остане цяла или от тук отново да се появи? Както е искрата спрямо морето, така е и порока спрямо чевоколюбивия Бог, и то не по-същия начин, а много по-малко. Морето  е голямо, но има граници, а Божието човеколюбие няма граници.“

Един равнодушен християнин имал много богобоязлива жена, която силно обичала Господа. Всеки път, когато отивала на църква, мъжът и казвал:
– Помоли се там  за мен!
И така успокоявал  съвестта си.
Веднъж жената отишла на църква, а мъжът зает с разни неща, уморен заспал. И му се присънил сън, че е умрял и заедно с жена си е пред портите на рая. Хванал здраво ръката на жена си и казал:
– Сега ще влезем в Небесното царство заедно.
Един Божи ангел открехнал вратата и се обърнал към жената:
– Ти можеш да влезеш, но без него.
Някаква сила я отделила от него и тя изчезнала зад вратата, която моментално се затворила.
От ужас мъжът се събудил и останал много доволен, когато разбрал, че това е само сън. От тогава той станал много ревностен за Господа.
Да това е само сън, но да внимаваме, това да не се случи в действителност в нечий живот.

Един човек прочел в една книга, че Бог е създал всичко според строгите правила на неговата мъдрост. До тогава той си мислел, че всичко е възникнало случайно и хаотично, и за това това твърдение много го изненадало.
През деня се разхождал из града и си помислил: „Нима навсякъде наоколо във всичко има някакъв порядък?“
Откъснал едно цвете и започнал да го наблюдава. Той преброил венчелишчетата и тичинките и забелязал, че те са пет. Той откъснал още няколко цвята и се убедил, че те са еднакво конструирани с невероятна точност.
„Как е възможно това? – помислил си той. – Ако цветята, както и всичко друго са възникнали случайно, някои от тях ще имат пет венчелишчета, други две, а трети едно. А те всичките имат по пет, нито повече, нито по-малко. Всичко е направено строго, в определен ред. Кой тогава може да измисли всичко това и да го направи толкова красиво и точно?“
Известно време той прекарал в дълбок размисъл. Лицето му отразявало съсредоточеност и силна вътрешна борба. Изведнъж той извикал силно:
– О, аз виждам!
Решително откъснал още едно цвете, целунал го и казал:
– Растете мили цветенца, пейте и вие птички, вие имате Бог. А сега чрез вас и аз Го имам и вярвам, че Този, Който е създал вас, е създал и мен.
Човекът издигнал благодарствени очи към небето и цялото му лице се преобразило. Целият бил преизпълнен с радост. Това била неговата лична среща с Бога.
Бог, в Своята любов към хората, по разни пътища ги води към познание на божествената истина за Себе Си и делата на Своите ръце. Внимателното „разглеждане на творението“ е един от тези начини.