Шотландският реформатор Джон Кнокс винаги сядал на масата на едно и също място. Един път имал чувството, че трябва да се премести и да седне някъде другаде.
Изведнъж се чул изстрел, куршумът прелетял през прозореца и заседнал в стола, на който обикновено сядал Кнокс. Без съмнение куршумът е бил предназначен за Джон, но по чудо бил спасен.
Ние знаем, че Бог обича и пази Своите създания. Той е източник на мъдрост и знае как да устрои нещата, което ни засягат и всичко това прави – в наша полза.
Трябва да приемем всичко с благодарност. Бог, който е толкова милостив не презира и най-малката ни болка и мъка. Той се грижи за нас. Предупреждава ни за опасностите в живота и ги отклонява от нас.

В продължение на 13 години Раби бил поразен от тежка болест. И болестта и изцелението не станали случайно.
Веднъж на улицата водели теленце за клане. Когато Раби почти се изравнил с водещият теленцето, животното се отскубнало и изтичало при Раби с жален рев, скрило главата си в полите на дрехата му и го молело да се застъпи за него. Но Раби изпъдил теленцето и казал:
– Върви, където те водят, ти за това си създадено!
– Той няма милост, – чул се от небето глас, – нека сам изпита страдание.
И в същия момент Раби бил поразен тежко, той получил недъг.
Изцелението станало така. Почиствайки къщата, прислужницата намерила издъхнал пор и смятала да изхвърли малкото животно заедно с боклука. Виждайки това Раби завикал:
– Остави го! Милостта на Господа е над всяко творение.
Тогава от небето се чул глас:
– Той се смили, да се смилим и ние над него.

Той знаел добре английски език. Един библейски урок на английски език силно засегнал сърцето му и той решил да го преведе на родния си език.

Ежедневно седял на архаичната си пишеща машина и пишел на нея по три – четири часа.

Той страдал от проказа. Ръцете му били силно увредени от заболяването. Седенето на едно място, в продължение на много часове, му причинявало силни болки.

Независимо от това, той продължил да пише и писал до тогава, докато превел материала на родния си език

Събрали се на съвет братята в манастира и обсъждали греховете на един от тях.
Един от монасите през цялото време мълчал. Накрая станал, излязъл, взел един чувал, напълнил го с пясък и го понесъл на гърба си. Другите братя от манастира го попитали:
– Защо правиш така?
Той отговорил:
– В този чувал, в които има много пясък са моите собствени грехове, те са толкова много. Но аз ги оставих зад себе си, за да не се притеснявам и да не плача, молейки Бога да ми бъдат простени. А тези многобройните пред мен, – посочил пясъкът пред себе си, – принадлежат на моя брат, за тях ме боли и аз го осъждам. Не трябва да правим така, а обратното. Нашите грехове трябва да преместим пред себе си и да скърбим за тях, като молим Бога  да ни прости.

Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някакъв известен лекар. В своя дневник, той написал: „Ако аз изглеждах в неговите очи много голям, то Господ ми помага да разбера, че без Него аз съм нищо. Той ме използва, но аз не съм този, който върши нещата. Брадвата не може да се похвали, че сама е насякла дървата, без дърваря тя не би могла нищо да свърши. Той я точи и използва. В момент, в който дърварят изхвърли брадвата, тя се превръща в ненужно желязо. Никога не трябва да забравям това“.
Известен с истинското си благочестие, той често се подлагал на унищожителна критика. Вместо да реагира на нея или да се оправдае, той казвал:
– Благодаря ви за критиката. Мисля, че си я заслужавам. Критиката ви ме изцели и ме накара да изпитам сърцето си в молитва, която ме довежда до пълноценно общение с Бога. Ще се помолите ли за мен?
Готовността да се признаят грешните разсъждения и подчинявайки се на присъдата на братята, не се намалява влиянието на християнина, а го увеличава.
Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверието. Истинското смирение не забелязва заслугите си, не излага на показ своите изключителни духовни качества. Само смирените хора могат да се уподобят на Бога.