Офицер от танкови войски се прибира от нощно дежурство. Бързо си съблече дрехите и чува от спалнята жена му да вика:
– Грам хляб няма в къщи, иди да купиш!
Той се облича отново и отива в магазина. Продавачът, който го познава отдавна, го пита учуден:
– Петре, ти да не си си сменил службата?
– Не, от къде ти дойде това на ума?
– А защо си с униформа на пожарникар?

Едно момченце се загубило и наддало страхотен рев.
– Момченце, загубило ли си се? – попитал го един минаващ човек.
– Даааа! – продължавал да огласява с рева си всичко наоколо нашият герой.
– Недей да плачеш, – опитал се да го успокои човекът. – Как се казваш?
– Ааааа, като таткооооо! – не спирало да плаче детето.
– А как се казва баща ти? – опитал се да му отклони вниманието човекът.
– Катооооо мееееен, – продължавало да хълца момчето.
– А как се казвате двамата с баща ти? – едва не се засмял човекът.
– Поооо едииииин и същииии начииииин! – заревал още по-силно малкият юнак.

Целият този ужас беше непоносим от самото начало. Зачестяващите отсъствия, неясните и подробни извинения, а накрая мъката, конфликтите, самоуниженията и обещанията.

За повечето случаи знаеше, че са безобидни флиртове. Той копнееше за ласкателства, възхищение и признание. В други случаи обаче, отношенията ставаха сериозни и най-често завършваха със секс.

Напоследък тя все по-малко се измъчваше заради тези изневери. По-скоро изпитваше отегчение и досада. Отнасяше се с търпение към подбудите му, но не можеше вече да понася последиците. Най-вече изпитваше досада от обещанията, които следваха, че това няма да се случи повече, че се е промени, че истински се разкайва, че ще бъде верен и ще сложи край на авантюрите си.

Тези обещания изобщо не я трогваха, но беше непоносимо да ги слуша.

Първоначалния шок и унижението, когато разбра за изневерите му, бяха отстъпили пред тоталното безразличие. Нищо друго не оставаше освен да го напусне, но все още не й се искаше, надяваше, че нещата ще се променят.

Въпреки всичко тя още го обичаше. Децата и семейството, за което беше копняла …. не можеше така леко да отхвърли. Бе готова на всичко за да съхрани и малкото, което бе останало.

Те все още бяха заедно, при това за околните изглеждаха щастливо семейство. Не й се искаше да обрече децата си на нещастно детство и разведени родители.

Но никак не и беше лесно, по-скоро й беше ужасно трудно. И понеже личният и семейният живот бяха всичко за нея, нямаше къде да скрие и зарови болката. Не споделяше с никого, а това продължаваше да я мъчи, като ужасна рана, която отказваше да зарасне.

И все пак тя успяваше донякъде да се справи с това …..

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Изследователите са заключили, че семейни проблеми могат да се отразят негативно върху развитието на мозъка на детето.
Д-р Николай Уолш от Университета на Източна Англия в резултат от експериментите доказал, че у тинейджърите, които са имали проблеми в семейството до 11 години, се наблюдава намален малкия мозък, който е отговорен за усвояването на уменията, преодоляване на стреса, както и сензорно- моторния контрол. Намалената площ на малкия мозък може да доведе и до психични разстройства.