Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?

Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.