Слънцето грееше весело. Хората предвкусваха идващата пролет, но не на всеки му бе леко и радостно.

Младена бе угрижена и притеснена. Вървеше забързано, а мислите ѝ се блъскаха в главата и не ѝ даваха мира.

– Защо всичко трябва да се случва едновременно? – мърмореше тя под носа си. – Не искам да хленча, но не съм готова, за всичко, което ми се случва точно сега.

Много хора зависеха от нея, не само домашните, но тя едва се справяше с наболелите им проблеми. Едва успяваше някак си да се погрижи и за себе си.

– Може би има причина, за да дойдат тези неща в живота ми, но сега не я осъзнавам, – продължаваше монолога си тя. – Господи, сега имам най-много нужда от Теб.

Нощем Младена не можеше да заспи, премисляше, разсъждаваше и сама търсеше изход на положението си.

Бе стигнала на предела. Очите и се напълниха със сълзи и тя викаше към Господа:

– Предавам всичко в любящите ти ръце. Вече нищо не мога да направя. Знам че имаш решение на проблемите ми ….. Нямам търпение да видя, какво ще ми донесеш утре. „Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти, защото на Теб уповавам; дай ми да зная пътя , по който трябва да ходя, защото към теб издигам душата си“.

Погледа ѝ се проясни, усмивка озари лицето ѝ и Божият мир дойде върху нея.

След обяд мама взе Катя от детската градина. Малкото момиченце веднага започна да разказва на майка си, какво ѝ се е случило през деня.

Внезапно Катя млъкна. Майка ѝ отдели поглед от своя телефон и попита:

– Какво става, Кате? Нещо не е наред ли?

Младата жена се опита да прегърне дъщеря си, но детето се отдръпна.

– Ти обичаш своя телефон повече от мен, – разкрещя се Катя. – Постоянно гледаш в него и пишеш нещо. Ти изобщо не ме слушаш.

В последно време телефона е често в ръката на майка ѝ, но това е свързано с новата ѝ работа.

Катя изобщо не иска да знае това. Тя желае майка ѝ да бъде с нея, а не с телефона си.

Младата жена се смути. Тя бе решила, че може да отговаря по телефона и едновременно с това да слуша и дъщеря си, но …

– Извинявай, прости ми, – каза нежно майката на Катя. – Да, не те слушах внимателно, но това, което пишех на телефона бе много важно ….

Когато видя нацупената физиономия на Катя, майка ѝ добави:

– Но ти си най-важната за мен и аз много те обичам.

Двете се прегърнаха и Катя се успокои.

Майката обеща:

– До края на деня няма да се занимавам с телефона си.

Катя се усмихна.

След което майка ѝ написа бързо съобщение:

„Ще бъда на разположение довечера“.

И прибра телефона в чантата си.

Елегантно облечена дама седеше в инвалидна количка. Преди Марта танцуваше предимно латиноамерикански танци, но сега страдаше от болестта на Алцхаймер.

Един ден по радиото звучеше салса.

И се случи нещо интересно с отдавна забравената танцьорка.

Крехките и ръце се издигнаха и тялото ѝ се задвижи в ритъма на танца. Умът и тялото и загиваха, но таланта ѝ се бе запазил.

Първоначално тя бе някак унила. Може би за кратък момент осъзнаваше каква е била, а сега ….

Подобно на връзката между семето и растението, ние ще си бъдем такива и след възкресението ни, талантите ни ще останат непокътнати, но ще процъфтяваме както никога досега.

Един мъж се пресегна и хвана Марта за ръката, привдигна я от количката и я завъртя във вихъра на танца.

И със нас ще стане така.

Тръбите ще затръбят.

Той ще протегне ръка и ще се издигнем с Него в небесата, опиянени от радост, небивала досега.

Мрачно и тягостно време. Война съвсем близо да пределите ни, арести, протести и много лъжи.

Хората не обръщат внимание, че пролетта се забавя. Живеят ден за ден и в нищо не намират утеха.

Нешо се бе подпрял на стената и разговаряше с комшията си Йото:

– Трябва да съм благодарен, че доживях до толкова години. Ето скоро ще навърша осемдесет и девет, но не мога да си кривя душата, тялото ми ме предава малко по малко.

– То си е така, – съгласи се Йото, – сякаш вчера бяхме млади. А сега бръчки. И тези кафяви петна от къде дойдоха върху кожата ми?

– Не съм си поръчвал торбички под очите, – заклати недоволно глава Нешо, – а и силите ме напускат вече.

– Уж ям малко, защото и нищо не ми се яде вече, а качвам килограми, – оплака се Йото.

– Косата оредя и това, което е останало от нея няма никакъв цвят, – в същия тон продължи с оплакванията си Нешо.

– Къде е младостта? – възкликна Йото. – Когато я имахме по-малко мислехме за нея и я пилеехме ей така.

– Мен ме тревожи повече това, че няма да мога да се оправям сам и ще легна на ръцете на младите, – сподели Нешо. – Ще ми вземат шофьорската книжка, а с нея по-лесно ходя навсякъде.

– В последно време се усещам, че ставам зависим от лекарствата, които поддържат някак жалкото ми съществуване, – въздъхна тежко Йото.

– Губя зрението си. Слухът ми намалява от години. Но най-много ме е страх от това, че ще ме изоставят, – махна неопределено с ръка Нешо.

Край тях мина Кирил. И той бе пенсионер, но бе по-млад и от двамата.

– Какво сте се разохкали? – подвикна им той. – И моето тяло изнемощява, но Бог дава сила на сърцето ми. У Него е надеждата и отговорите на всички въпроси.

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.