Ето ви формула за разрушаване на характера ви: Направете всичко възможно, за да избегнете честната работа. Ако искате да изградите характер, вършете нещата си с енергия, отдаденост и ентусиазъм.

Слънцето нажежи всичко наоколо. Хората облизваха пресъхналите си устни, мечтаейки за капчица влага.

Изневиделица се появиха тъмни, оловно – сиви облаци. Чу се гръм и светкавица раздра небето. Заваля обилно. През водната пелена не се виждаше нищо.

Дичо премръзнал крачеше под дъжда. Закъснението му след работа беше станало нещо обикновено. Ако бе тръгнал навреме нямаше да се измокри толкова много.

– Старая се и искам честно заплащане за труда си, – мърмореше недоволно той. – Но защо понякога се изкушавам да правя нещо друго?

Дъждът като че ли вече не го смущаваше и Дичо свободно размишляваше на глас:

– Нито една работа не може да бъде перфектна. А това, че моята не е такава ме разстройва. И точно, когато съм разочарован най-вече от себе си, се изкушавам, да загубя времето си в правене на нещо друго.

Дядо му казваше:

– Избягвайте тези изкушения, те са саморазрушителни.

Дичо много добре знаеше, че ако търси хора, с които да си губи времето, може да ги намери навсякъде, дори и на работното си място.

– Ако търся нещо смислено, – продължи монолога си Дичо, – работата ми сама ще говори за това. Когато дам най-доброто от себе си, не се ли наслаждавам от това, което върша? …….. „Най-лошото нещо, което прави мързелът, е да лиши човека от духовна цел“.

Дичо цопна в една локва и се усмихна:

– Май някой бе казал: „Работата е толкова красиво и полезно нещо, а независимостта е толкова възхитителна, че се чудя защо има мързеливи хора на света?“.

Ако някой наблюдаваше Дичо от страни, щеше да забележи как само за един миг се бе преобразил.

Той бе открил нещо ново за себе си.

– Ще забравя за това, което е отзад и ще се напрегна сили към предстоящото. Така продължавайки напред, ще се движа с една единствена цел, да спечеля наградата.

Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.

Бе неделя, рано сутринта преди зазоряване. Подбрани римски стражи наблюдаваха гробницата, в която беше положен Исус.

Те знаеха, че живота има зависи от това. За това бяха бдителни и не позволяваха нито за миг да се отпуснат.

Не допускаха никой до гробницата. Бе им заповядано:

– В гробницата никой не трябваше да влиза, нито да излиза.

И стана голям трус. Ангел от слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг.

Стражарите трепереха и уплашени, станаха като мъртви.

Жените, които бяха вярно бдителни край Кръста през дългите часове на страданието на Исус, се върнаха заедно в неделя сутринта, за да завършат процеса на балсамиране, който Йосиф и Никодим набързо направиха късно в петък следобед.

Гласовете им се чуваха в оживения ранен сутрешен въздух:

– Кой ще ни отвали камъка?

– Няма да можем да го поместим, дори да се напънем и трите.

– Да, твърде голям е.

Вече бяха приближили, когато забелязаха, че камъка бе отместен.

Влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в бяла одежда и много се зачудиха.

– Не се изненадвайте, – каза им той – вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото гдето Го положиха. Но идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.

И като се върнаха от гроба, жените известиха всичко това на единадесетте и на всичките други:

– Гробът е празен! ИСУС възкръсна! Той е жив!

Утрото бе хладно и облачно, но слънцето изгря и всичко оживя.

Ичо подръпна мустаката си и важно стъкмяваше думите си под стария орех:

– Съботата от Страстната седмица е най-благословения ден.

– Аз повече залагам на неделята, когато е възкръснал Христос, – бурно изказа несъгласието си Дечо.

– На този ден, съботата де, Словото Божие лежи в гроба като мъртъв човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете, – уточни Ичо.

– Когато е положен в гроба, Духът на Христос е в ада, – провикна се Дечо. – Той е там, за да разкъса оковите му и отново да отвори райските двери.

– Да, но това се случва на другия ден в неделя, наречен Великден, – допълни Ичо.

– Тъй де и аз казвам същото, – смотолеви бързо Дечо.

– В събота Христос минава през портите на смъртта в едната посока, а Адам в обратната, – със самочувствие подзе Ичо. – През останалата част от този ден Христос разгромява и побеждава ада, а Адам стои объркан насред пустинна земя и се чуди как да живее в този нов свят.

– Аналогията с Адам свършва до тук, – плесна с ръце Дечо. – Христос и Адам се разминаха пред вратите на ада и смъртта.

Двамата като че ли се оборваха един друг, а всъщност потвърждаваха това, което щеше да се случи на другия ден – Възкресението очертаващо спасението на хората.