За всекиго по нещо

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.

Вечерта бе прохладна. Хората бяха насядали край огъня, а бай Атанас разказваше поредната си история:

– Ранните индианци са били едни от най-добрите ловци. Те имали търпение, мъдрост, много добре познавали природата и уважавали своето мястото в нея.

– Интересно как са ловували? – прекъсна разказа нетърпеливия Асен.

– Когато ловували биволи в Големите равнини, – продължи да разказва бай Атанас, – ловците се покривали с биволски кожи и внимателно се приближавали до стадото, на практика били незабележими. С лекота и умение ловците убивали десетки биволи.

– А другите не са ли ги усетили? – попита Румен.

– Ей, много бързате, – засмя се бай Атанас. – Когато стадото най-накрая разбирало, че има атаката, биволите започвали да се блъскат, но по това време ловците се били оттеглили на безопасно място. След като стадото напуснело терена, ловци се връщали, за да приберат убитото си.

– Брей, – възхити се Тошо, – колко ловки и мъдри са били.

– Днес имаме дума за този вид инфилтрация и се нарича десенсибилизация, – додаде наперено Теодор.

– Ти се с твоите завъртяни думи, – скастри го Румен. – Не можеш ли да го кажеш по-ясно?

– Когато хората са чувствителни към нещо, – започна да обяснява Теодор, – те остро осъзнават какво се случва около тях физически, емоционално, умствено и духовно. Следователно, когато загубим чувствителност, ние ставаме тъпи към това, което някога е привлякло вниманието ни.

Огънят догаряше, но никой не хвърля дърво в него. Всеки се бе умълчал и вглъбил в себе си.

Вероятно днес много от нас могат да бъдат хванати да дремят, без да обръщат внимание на звънците и свирките около нас.

Живеем в общество, в което сме заобиколени от гордост, завист, измама, разделение, егоизъм и много други злини.

Като Божи народ ние сме призовани да бъдем нащрек. Нека днес е нашият зов за събуждане.

Бе невероятна жега. Не можеше да се диша, но това не спираше младежта да се движи.

Цанко срещна Юри в градската градина и двамата захванаха един дълъг разговор ….

– Ти четели какво са направили в Google? – попита Цанко.

– Какво? Пак някоя дивотия. Те на това са способни.

– Не. Създали са изкуствен интелект…..

– Голяма работа. Такива има отдавна вече.

– Един от програмистите казва, че техният чатбот LaMDA се е съживил и е казвал неща като: „Има дълбок страх да не бъда изключен, защото това ще ми попречи да помагам на другите“.

– Май филма Терминатор ще стане реалност, – засмя се Юри. – Въпрос на време е да се превърне в Skynet и да реши да ни унищожи.

– Но има вероятност нашите роботизирани приятели да искат да живеят в мир с нас, – Цанко веднага възрази.

– Тогава трябва ли да се евангелизират ИИ? – Юри се превиваше от смях.

– Какво е необходимо, за да бъдеш християнин? – Цанко започна да разсъждава на глас. – Вяра и изповед на вярата. Ако тези нови същества са съзнателни, те щяха да са способни и на двете, дори ако изповядването им на вярата стане със страховит роботен глас.

– А какво ще кажеш за кръщението? Потапят ги под вода и те може да не се върнат към живот. Освен това човекът, който ги потапя, може да получи токов удар.

– Какви ги приказваш? – ядоса се Цанко. – Аз ти говоря за сериозни неща, а ти през цялото време се шегуваш. Дори ИИ ги топна под вода.

– Е, може само малко да ги поръсят, за да не издадат багажа, – Юри тупна приятеля си по рамото.

Цанко се чувстваше неразбран и си тръгна огорчен, а Юри гледаше след него и все още се усмихваше.

Лили и Марта летяха в самолет. През илюминатора се откриваше чудесна гледка, но на Лили не ѝ бе до това.

Тя бе притеснена и то много. Съпруга ѝ и тя имаха пет дни да измислят нещо преди да останат бездомни.

Марта знаеше за ситуацията и като видя угриженото лице на приятелката си я попита:

– Кое е най-лошото, което може да се случи?

– Да останем на улицата с багажа, без да има някаква надежда, някъде да се приютим.

Следващия въпрос на Марта разтърси силно Лили:

– Вярваш ли, че Бог може да ти даде благодатта за това?

Въпросът на Марта накара Лили да признае една променяща живота истина:

– Дори и да се случи най-лошото, Бог ще бъде с мен и семейството ми, за да осигури всичко, от което се нуждаем.

Нашата надежда не е в бързи поправки или нещата „някак си“ да се оправят. По-скоро нашата надежда е в достатъчността на Божията благодат да ни държи и укрепва дори и в най-лошите времена.

Скоро след като Сийка прие Господа, намери дома си ограбен.

Първата и реакция бе да извика:

– Татко, Ти нали си моя Защитник? Аз съм твое дете. Това не трябваше да се случва.

Чувствата ѝ към Бога бяха разбити този ден, но тя остана непоколебима. Чрез вяра чувствата ѝ бяха възстановени.

Това е борба, с която всеки може да се сблъска. Борба между чувствата и вярата.

Знайте, че има битка. Плътта ви иска чувствата ви да победят, а Бог иска вярата ви да победи.

Ако сте будни борете се с добрата битка между чувствата и вярата си, нека вярата победи.

„Воювайте в добрия бой на вярата, хванете се за вечния живот, към който и вие бяхте призовани… Аз водих добрата борба, завърших състезанието, запазих вярата“.