Архив на категория: разказ

През студените периоди на живота

Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Духът свидетелстващ за истината

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Без страх

Случвало ли ви се е да отидете до магазина, когато стомахът ви е празен?

Е, на вас не знам, но на Пепо точно това се случи.

Той си купи неща, които съвсем не му трябваха. За него нямаше значение дали това е добро или не за стомаха му, важното бе да напълни корема си.

Когато човек е самотен в живота си, той прави същото.

Взимаме неща от рафта, не защото имаме нужда от тях, а защото сме гладни за любов.

И защо го правим?

Защото се страхуваме да се изправим сами в живота.

От страх да се вместим някак си между другите сме готови да поглъщаме лекарства, отвари от билки и какво ли не.

За да не изпъкнем много, носим дрехи, които дори не се замисляме, дали ни пасват.

Искаме да изглеждаме големи и богати, за това теглим заем, за да си купим къща.

Не искаме да спим сами, за това лягаме с всеки.

Страхувайки се, че няма да бъдем обичани, за това търсим любов на всички възможни грешни места.

Но всичко това се променя, когато ни срещне Божията съвършена любов. Само тя може да пропъди всеки страх.

Тогава ти не се чувстваш сам.

Градинката под прозореца

Баба Марга отглеждаше прекрасни цветя в градинката близо до къщата си. Тя бе малка, под самия прозорец.

Красивите цветя се виждаха от всеки и всички им се възхищаваха.

Колкото и ужасни времена да преминаваха, в малката градинка винаги цъфтяха цветя. Един малък рай под прозореца на къщата.

Старицата садеше цветя и ги поливаше, но един ден ослепя. Въпреки това тя стоеше до градинката, не виждаше цветята, но знаеше, че те са там.

Деца и внуци сега помагат за отглеждането им. И какво като не ги виждаше с очите си?

Всеки трябва да има такава малка градинка. В нея е нужно да посадим семена на любовта, добротата, милостта, …

Те ще ни радват и ще правят другите щастливи.

Ако сте създали своя собствена малка градина тук, тогава те ще ви пуснат в голямата. Където вечно цъфтят прекрасни цветя с прекрасен аромат.

Силната и слабата

Мишо се разхождаше важно с баща си. Той бе едва на четири години, но се интересуваше от всичко.

Любопитството му нямаше предел, а разсъжденията му бяха много интересни.

Малкото момче наблюдаваше тревата и размишляваше на глас:

– Понякога тревата е силна, а понякога слаба, също като при хората.

– И кога според теб е силна и кога слаба? – попита баща му.

Заинтересован от това, което ще каже синът му.

Отговорите на малкото момче често го озадачаваха и го караха по-дълбоко да се замисля над дребните на вид неща.

Мишо се замисли, а след това бавно отговори:

– Слабата е тази, която расте на поляната.

– А силната?

– Е тази, която пробива асфалта.

– Интересно, не бях го забелязал, – отбеляза бащата.

А малкия човек се усмихна самодоволно.