Лошо е да си болен.
Баба Нина настина и легна болна от ангина. В дома си живееше сама. Не можеше да става от леглото и плачеше безпомощно.
Тя имаше куче, късокосместо, от неизвестна порода. То стоеше неотклонно до кревата й и я гледаше с безпокойство.
Изведнъж животното, като че ли нещо се сети и излезе от стаята.
След малко се върна. В устата си държеше мазен, миризлив кокал. Вероятно, той е бил скрит за „черни дни“.
Кучето постави кокала на възглавницата и започна да го побутва с носа си към болната жена. Сякаш й казваше:
- Хапни си!
Баба Нина обърса сълзите си. Усмивка заля лицето й. Погали кучето и вече развеселена добави:
- Благодаря! Много си грижовен.
Archive for the ‘разказ’ Category
Погрижил се
сряда, декември 11th, 2013Исках….
вторник, декември 10th, 2013
Денят беше задушен. Нито едно облаче не се мяркаше, за да вдъхне надежда за прохлада.
Той влезе в магазина с очакването климатика вътре да го освежи. Изневиделица до него застана малко момиченце. То протегна ръце и помоли:
- Вземи ме на ръце!
Мъжът помисли, че детето се е загубило. Момиченцето го прегърна и бързо скочи на земята.
Мъжът я погледна недоумяващо, а детето като му се усмихна прибави:
- Исках да не си толкова тъжен и да се усмихнеш…..
Изведнъж мъжът се заля в нестихващ смях…..
Повече от признание в любов
понеделник, декември 9th, 2013
Никога не съм се смятала за красива, дори мисълта, че мога да бъда симпатична на някого ме е разсмивала.
Но веднъж се случи нещо интересно.
Разговарях със съпруга си и се готвех да затворя телефона си, след приключилия разговор, когато…….
Чух, как мъжът ми продължи да говори, без да прекъсне телефонната връзка между нас, с някой друг.
Той разговаряше с чичо Димитър, човекът който помагаше при ремонт на колата ни.
Неволно се заслушах в разговора. И изведнъж чух съпруга си да казва:
- …. днес жена ми е необикновено красива, някаква светлина извира от нея. Толкова ми е хубаво до нея….
Това беше повече от признание в любов, което можех да понеса и ….. се разревах.
За първи път се почувствах красива и очарователна.
Скъпи, това е за теб
сряда, ноември 27th, 2013
Къщата се намираше близо до гората.
В едно прекрасно и напълно обикновено утро Дина тръгна на работа, но на пътеката намери замръзнала катеричка.
Защо го направи и тя не знаеше, но взе животното и като мислеше, че е умряло, хвърли го в дома си.
„Все за нещо ще стане“ – помисли си тя…..
И тръгна на работа. Синът й беше на училище, а мъжа й в този ден щеше да се завърне от командировка.
След час началникът надникна в отдела и казва на Дина:
- Мъжът ти позвъни по телефона и ме попита нещо странно: „Наред ли е жена ми? Да сте забелязали нещо странно у нея?“ И пожела веднага да се прибереш в къщи.
Оказа се, че катеричката съвсем не е била мъртва, а само замръзнала.
Когато животното се постоплило, решило, че този дом е негов и може да прави каквото си иска. Хапнало от палачинките оставени на масата, а останалите ги разхвърляло наоколо.
Когато вратата на дома се отворил, катеричката се скрила.
Представете състоянието на влезлия мъж, който отсъствал четири дни от дома си, а на масата заварил бележка от жена си: „Скъпи , това е за теб“.
В случая е ставало въпрос за палачинките оставени в чинията на масата, но мъжът от къде да знае това?
Верният Вулкан
вторник, ноември 26th, 2013
Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
- Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
- С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
- Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена. Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
- Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.
А сега може ли
събота, ноември 23rd, 2013
Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
- Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
- Ще седна! – упорства детето
- Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
- А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..
По-добре…..
вторник, ноември 19th, 2013
Поредното скучно събрание. Хората недоволни, че им отнемат времето с глупости, недоволно сумтят по местата си.
Е има и такива, които се разхождат нагоре надолу, забелязват някоя важна „клечка“ и гледат да я поздравят, един вид: “ И аз съм тук и подкрепям делото“.
Най-накрая лекторът се качи на подиума и започна да чете отчет за постигнатите успехи през миналите пет години:
- В град А…. е построена електроцентрала……
Коментар от залата:
- Аз съм от там и до сега не съм видял никаква електростанция.
Лекторът продължава, като се прави, че не е чул забележката:
- В град Б…….. е построен химически завод……
Същият глас отново се обажда от публиката:
- Миналата седмица бях там. Такъв завод няма!
Лекторът ядосано се обръща към обаждащия се:
- Господине, трябва по-малко да се шляете насам-натам и повече да четете вестниците!
Знакът
неделя, ноември 17th, 2013
Тя забременя втори път. В това няма нищо лошо, но….. Първото й дете е вече голямо, тя доста порасна в кариерата, а и вече възрастта й не е младежка.
Така тя реши, след доста умуване, да прекрати тази бременност. Записа си час при лекаря след работа.
В работата й системният администратор през определен период от време принудително променяше всички пароли в офиса за влизане в компютрите. Обикновено той това правеше късно вечер, като новите пароли генерираше случайно.
Сутрин хората намираха новата парола на късче хартия пред клавиатурата.
В този ден, когато тя трябваше да отиде, за да уговори аборта си, пред клавиатурата намери своята нова парола „PLZMOMNO“, което тя разшифрова като: „Please Mom No“ – „Моля те, мамо, Не“.
Такъв знак само сляп човек няма да види и разбере.
Тя позвъни и отмени срещата с лекаря.
Сега пред очите й расте второто й дете.
Есенна разходка
сряда, ноември 13th, 2013
Студена есенна утрин. Вятърът духаше от север и подкарваше тежките облаци, като разгневен овчар стадото си.
Реших да се поразходя. Вървях дълго и се чудех къде да отскоча днес. Краката сами ме понесоха към грънчарската махала.
На пунически грънчарите ги наричали yotser. Самата дума означава „този, който придава форма на безформеното“. Латинската дума figulus е много по-близка и земна.
Всички ние сме неоформени преди да попадне на Божието колело. По-скоро не толкова неоформени, колкото обезобразени от греха.
Докато се подпирах на дървената рамка на вратата, гледах как мъжът върти колелото. Тишината бе приказна. Неговите ръце извайвах прекрасното от безмълвната глина. А пещта зад него дими, пращи и припламва. Там е следващата фаза.
И нас ни чакат несгодите, болката и мъката, за да ни пречупят, та когато излезем от огнената Божия пещ да бъдем съвършени и подобни Нему.
Една провалена вечер
сряда, ноември 13th, 2013
Вечерта беше много приятна. Гледа с децата „Мики Маус“, а след това ги заведе да пият чай в „Макдоналдс“. Знаеше, че не трябва да ги води там, но децата толкова много обичаха да си хапват картофки от малките картонени опаковки, че той не устоя на изкушението.
Когато се нахраниха той каза:
- Прибираме се веднага в къщи. Спирката е отсреща.
Докато чакаха да пресекат, пред тях спря автобус. Малката го погледна с очакване и каза:
- Нека да се качим, моля те, татко! Само да се повозим малко.
- Но той не е в нашата посока, Лили.
- Няма значение, нали сме във ваканция, можем да позакъснеем малко. Ще бъде толкова забавно, моля те!
Не устоя на молбите на детето и се качиха.
Светлината леко изтъняваше зад близкия хълм и се стопяваше в мрака, като последна надежда. Край тях започнаха да пробягват сгради с осветени витрини и примамващи илюзии.
- Татко, виж мама, – извика Лили. – Ето я пред хотела. С един човек е. Мамо, мамо, мамо в автобуса сме. А, че това е таткото на Мимето.
Викаха от автобуса, но майката не ги чу. Шумът от трафика заглуши гласовете им. Тя не ги и видя, защото в това време леко се надигна и целуна мъжа до нея.
Автобуса тръгна. И докато викаха и махаха, видяха как мъжът я прегърна през кръста и двамата влязоха в хотела.
Децата обзети от тревога погледнаха баща си. Той беше пребледнял. Дъщеря му се намести близо до него, пъхна ръката си в неговата и каза:
- Сигурно са имали някаква работа заедно, – гледаше го плахо, искайки да го успокои по някакъв начин.
