Празници. Веселие. Очакване на несбъднато. И все пак…..
Малко момче се прибира от празника проведен в детската градина. Целия изцапан, изподран, а дрехите измачкани… На главата му прясно оформена цицина…
Бащата поглежда сина си, почесва се по главата и пита заинтригувано:
– Сине, какво се е случило?
– Нали разбираш, татко, – започва невинно малчугана, – в градината имахме празник. Направихме кръг около елхата и потропнахме хорце ….. Децата бяха малко, а елхата беше толкова голяма …..

Никое друго раждане на бог или детство на мъдрец не ни напомня Рождество.

Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. Това не е легенда или животоописание на велик човек. Тази история ни изненадва от вътре и ни трогва до сълзи.

Сякаш в самия център на скромния си дом откриваме скришна стая, за чието съществуване не сме и подозирали, но виждаме как от вътре струи светлина.

Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни води към добро. То не е изградено от здравия материал на света, а от вещество, чиято сила с лекота ни докосва и отлетява. Това е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. Миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. Това е накъсан говор и не стигащи думи, които се уплътняват и стават ненакърнени.

Влъхвите потъват в далечни страни. В планините спират да отекват стъпките на овчарите. Само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.

В Рождество има нещо дръзко, което кара камбаните да звучат като оръжия на току що спечелена битка. Във въздуха се носи неописуемо настроение, което наричаме духа на Рождество.

Той е като дим от избледняло зарево, прокънтял над хълмовете на Юдея преди две хиляди години. И днес усещаме тази атмосфера. Тя е твърде неуловима и специфична, за да се замести с обикновеното значение на думата „мир“.

Радостта в пещерата е била подобна на ликуване зад стените на крепост и радост в землянка. На това място е било скривалището от враговете, които претърсвали навсякъде, за да открият и унищожат новородения младенец.

Но тук има още нещо.

В този образ се съдържа идеята за пробив и навлизане във вражеска територия. В тази скрита Божественост се открива идеята за миниране на световните устои и разтърсване на дворците из основи.

И всичко е започнало още тогава ….. Ирод усещал земетресение под краката си и неспокойствие нахлуло в душата му.

Може би това е била най-великата тайна на пещерата.

Макар и стара тази история е твърде странна.

Ето ги напускат източните земи увенчани като царе, загърнати в тайнственост. Преданието ги е запомнило като Мелхиор, Каспар и Валтазар. Чрез тях на интересното събитие се озовава целия свят на мъдростта, който наблюдава звездите на Халдея и слънцето на Персия.

Те търсят истинските неща. Жадни били за истината. Всъщност това била жаждата им за Бога. Те са взели своята награда, но какво точно са получили?

За да разберем това, трябва да осъзнаем, че за философията се е изпълнило неизпълнимото.

Мъдреците са търсели мъдрост, а светлината за тях е станала просветление.

Още ли стоите между здравия разум и това, което ви разказват? Нима ви терзаят съмнения? Като е дар защо не е в дворец с много хора наоколо? Къде е грандиозното шествие, празненството, музиката, усмихнатите лица и множество, което се весели. Къде са суетящите се пред стаята на родилката?
Няма ги, дори и легло за раждащата няма. Родилката е опряла глава на самара…. Това става дори не и в някакъв дом, а под навес със сено и слама, задрямало магаре, наръч дърва и прашен глинен съд с вода. Няколко овце подръпват от сламата и от време на време повдигат глава.
Изведнъж се чува детски вик….
Да, така дойде Спасителят. Бебето, което се роди в яслите на един обор. Далече от дворци, палати, царедворци и тълпа съпроводена от пияни възгласи.
Но То не остана само.
Бог изпрати ангелите да донесат радостната вест, овчарите и мъдреците с дарове, за да Му се поклонят, на Него Божия Син.