Една нощ по време на гръмотевична буря, един работник от ЖП след оглед на своя участък, уморен потеглил към къщи. Изведнъж го ослепила мълния и силен гръм го хвърлил на земята. Мълнията повредила релсите и се запалила къщичката на работника.
Той искал да побегне да гаси дома, но сигнала на локомотива го спрял. Изтичал и запалил фенера, който вятърът бил загасил. Откъснал парче от червената си риза, покрил с него фенера и го издигнал високо. Идвал пътнически влак.
Машинистът забелязал червената светлина и влака спрял на няколко метра от разрушените релси. Работникът загубил дома, заедно с имуществото си но изпълнил дълга си. Той спасил живота на пътуващите хора във влака.
Това е саможертва. Да си готов да се жертваш за доброто на другите, забравяйки себе си, нуждите си, интересите си, за да спасиш хората, да им помогнеш, да им направиш добро, да им покажеш любов.
Човек трябва да се отрече от гордостта, злобата, завистта, омразата, нетърпението, алчността и суетата и да последва пътя на смирението, кротостта, любовта, търпението, ….
Никой не може да бъде едновременно горд и смирен, злобен и кротък, склонен да роптае и да е търпелив, сребролюбив и алчен, завистлив и любещ, стиснат и щедър. Ако искаш да бъдеш скромен, кротък, търпелив и любещ, остави гордостта, злобата, отмъщението, гнева, нетърпението, омразата и завистта.

Тя вървеше към женската консултация. Вървеше внимателно и бавно, гледайки в краката си, както подобава на една бремена жена.
Невероятно, но тя забеляза малко тъмно петно, което въпреки законите за привличането, стоеше вертикално на мокрия асфалт.
Учудването ѝ нямаше граница. В началото на декември, в центъра на града, при температура по-ниска от десет градуса на мокрия тротоар лежеше пеперуда.
Когато сложи крехкото насекомо върху дланта си, усети как лапичките му се захванаха здраво за кожата ѝ. Момичето надвеси глава над създанието и си помисли: “ Да вървим да се посгрееш, пък после ще видим“.
В женската консултация беше топло и задушно, както в повечето болнични заведения. Тя внимателно постави пеперудата върху паянтовата маса пред себе си и се загледа в голямата опашка пред кабинета. Никой не я забелязваше, всеки се беше в задълбочил в собствените си проблеми. Времето минаваше, а опашката едва-едва се влачеше. Някой не си взел талона от регистратурата, друг не заплатил нужната сума.., а всичко това нарушава строгия ред на приемането. Напрежението растеше.
Девойката седеше и разглеждаше рекламите за дрехи на бременни жени. Е, това е много по-добре от плакатите на отсрещната страна с развитието на зародиша в утробата.
Мислите се блъскаха в главата ѝ. Днес е майка, но ще я остържат и утре няма да бъде…. А дали трябва?
„После, – започна момичето да се уговаря в ума си, – когато се устроя, всичко ще бъде както трябва.“
– Вижте пеперуда! – изведнъж извика някой.
Всички повдигнаха глава и видяха пърхаща в светлината на лампата пеперуда.
Олекна ѝ, беше оживяла. Най-накрая я повикаха и нея. Влезе и кратко каза:
– Аборт!
Лекарят кимна:
– Паспорт, застраховка….. Ще трябва да преминете няколко теста, ще ви направят изследване и тогава отново ще дойдете при мен.
След кратка пауза, момичето набра смелост и попита:
– А него ще го боли ли?
– Кой?
– Детето…или там, както го наричате плод, зародиш.
Лекарят  само повдигна рамене.
Изведнъж вратата се отвори и в кабинета влетя медицинската сестра, седна на един стол и тържествено съобщи:
– Идвам от залата и изведнъж виждам пеперуда. Не каква да е, а истинска красавица. И лети.
Лекарят неотделяйки очи от книжата си студено каза:
– Убийте я, за да не се мъчи, тя и без друго тук няма да оживее тук. – не променяйки тона си добави, – Тук имаме още един аборт. Запишете за направление и анализ.
На момичето му стана жал за пеперудата.
– Защо да я убиват? – неочаквано попита тя.
– Какво? – неразбирайки попита лекарят.
– Защо ще убивате пеперудата? – уточни момичето.
– Не мога да разбера, – с досада промърмори сестрата. – Пеперудата съжалява, а самата тя аборт е дошла да прави. Прищявка някаква.
Думите на тази жена бяха като шамар за девойката. Със странен поглед изгледа дървото надничащо през прозореца, побеляващата глава на лекаря и изведнъж разбра, че въпреки всичко, след няколко месеца тя ще стане майка.

Един ученик попитал учителя си:
– Ти си толкова мъдър. Винаги си в добро настроение, никога не се ядосваш. Помогни ми и аз да стана такъв.
Учителят се съгласил и помолил ученика да донесе картофи и прозрачен пакет.
– Ако се ядосаш на някого и задържиш обида спрямо него, – казал учителя, – взимаш един картоф. От едната му страна пишеш своето име, а от другата името на човека, с които си имал конфликт и слагаш картофа във пакета.
– Това ли е всичко? – учудено попитал ученика.
– Не, – отговорил учителя. – Ти трябва винаги да носиш тази торбичка със себе си. И всеки път, когато се обидиш на някого, ще добавяш по един картоф в нея.
Ученикът се съгласил.
Минало известно време. Пакетът бил тоста тежък от картофите. Станало много неудобно да се носи непрекъснато. Освен това, първите картофи, които били пуснати в плика, започнали да се развалят. Покривали с някаква хлъзгава гадост, други прораснали и покълнали. От тях започнал да се отделя неприятен мирис.
Един ден ученикът не издържал и казал на учителя си:
– Не мога да мъкна този пакет постоянно със себе си. Първо пакетът е твърде тежък. Второ картофите се развалят. Предложете нещо друго.
Учителят отговорил:
– Същото става и в твоята душа. Когато се ядосаш на някого и му се обидиш, в душата ти натежава тежък камък. Просто не го забелязваш. След това камъните стават още повече.
Постъпките се превръщат в привички, привичките в – характер, които ражда зловонни пороци.
Дадох ти възможност да наблюдаваш този процес от страни. Всеки път, когато ти решиш да се обидиш или обратно да обидиш някого, помисли, нужен ли ти е този камък?

Григорий дошъл в Печерския манастир при отец Федосий. От него той се научил на смирение, подчинение… Особено бил прилежен в молитвата и за това получил власт над бесовете. Дори когато били далеч от него, крещели: „О, Григорий, гониш ни с молитвата си….“
Тъй като древния враг по никакъв начин не можел да навреди на монаха, научил зли хора да го оберат. Той нямал нищо друго освен книги.
Една нощ крадците дошли и зачакали, кога Григорий ще отиде на сутрешна молитва, за да влязат и да го оберат. Монахът усетил идването им. Обикновено той не спял по цели нощи, а пеел и се молел в средата на килията си. Помолил се и за тези, които дошли да го ограбят: „Господи дай сън на слугите си, защото те напразно се трудят да угаждат на врага“.
И те спали пет дена и пет нощи. Когато се събудили монахът ги попитал: „До кога ще стърчите тук напразно, мислейки да ме ограбите? Идете си по домовете.“
Те станали, но не могли да вървят, защото изнемогвали от глад. Григорий ги нахранил и ги пуснал.
Когато за това узнал владетелят на града, заповядал да накажат крадците. Натъжил се Григорий, че заради него ще накажат тези хора. Тогава той отишъл, подарил част от книгите си на владетеля, а крадците били пуснати.
Останалата част от книгите продал, а парите раздал на бедните, като си мислел: „Да не попадне някои в беда, ако реши да ги открадне.“
Нали сам Бог е казал да не си събираме богатства на земята. Те могат да бъдат обрани от крадци. Нетленните съкровища са на небесата, където молец и ръжда няма да ги повреди, нито крадци могат да ги оберат.
А твоето богатство къде е?

Византийският император Валент (328-378), пламенен поддръжник на арианството, искал да принуди Василий Великий, един от отците на църкавата през IV век, да промени символа на вярата според арианството. За целта му изпратил един велможа.
Сановникът започнал раболепно да уговаря Василий, но той казал, че нито една буква няма да измени от символа на вярата. Велможата започнал да го заплашва, че ще му отнеме имуществото и ще го изпрати на заточение, мъчение и даже смърт.
На тези заплахи Василий смело отговорил:
– Ако вземеш имуществото ми, много няма да забогатееш с него,  ето вехтите ми дрехи и няколко книги, това е моето богатство. От изгнание не се боя, нали земята навсякъде е Божия. Смъртта за мен е благословия, тя ще ускори моето отиване при Бога, заради Когото живея и се трудя, на Когото отдавна съм посветил живота си.
Удивен от тези думи, велможът се върнал при императора и му разказал всичко.
Валент изпитал уважение към Василий, заради твърдостта във вярата му и сам дошъл в Кесария, за да го види лично.
Императорът приятелски поговорил с верния на Бога отец на църквата и прекратил гоненията. Когато човек е верен на Бога. Господ ще го примири и с неприятелите му.