Archive for the ‘Без категория’ Category

Нов живот за старата църква

четвъртък, май 7th, 2020

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.

Оценката

вторник, май 14th, 2019

unnamedДанаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

В света, но с Бога

понеделник, март 5th, 2018

imagesСимеон отново се бе провинил. Той стоеше с наведена глава пред баща си и се мъчеше да се оправдае:

– Така правят всички….

Баща му тъжно го погледна и му каза:

– Топлото океанско течение Гълфстрийм тече през целия океан, но океана не го поглъща. Течението запазва топлината си даже в ледените води на Северния Атлантик.

Симеон само въздъхна и нищо не каза.

– Християните живеят в този свят, но не трябва да позволяват света да ги погълне, – продължи баща му. – За да изпълни своето предназначение в този свят, те не трябва да се поддават на охлаждащото влияние на безразличното, безбожно общество, в което живеят.

– Разбирам, – каза тихо Симеон, – но понякога се увличам след другите.

– Исус седеше на една маса със събирачите на данъци и грешниците, – гласът на баща му прозвуча строго и назидателно, – но Той не попадна под лошото им влияние. Те не можаха да го примамят и хванат в мрежите си.

– Да, Исус …. – изпъшка Симеон.

– Освен това Той използваше всяка възможност, за да им изяви истината и да приведе душите им от смърт към живот, – продължи баща му.

– Ясно ми е, – каза Симеон, – че в обществото, в което живея, не трябва да общувам само с тези, които са ми приятни, а и с останалите.

– Освен това не бива да пропускаш възможността да споделиш вярата си, с тези, които не познават Христос, – добави баща му.

– Да, но дали те ще искат да ме чуят? – усъмни се Симеон.

– Може би не всички, – каза баща му. – Но ще могат ли тези, с които се срещнеш днес, благодарение на теб да усетят присъствието на любящия Бог?

Ревността

понеделник, февруари 5th, 2018

imagesИрена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Хитринката

сряда, ноември 15th, 2017

imagesНякой смятат, че работата в офис е много лека и интересна. Но така ли е наистина?

Сашка завърши икономическия институт в столицата и скоро постъпи на работа като счетоводител в една кантора.

Работата ѝ се състоеше в изпращане на документи, фактури и други чрез небезизвестната 1С – програма за автоматизация на счетоводството.

Скучна работа, с която човек трудно свиква. Седиш пред екрана на монитора и гледаш как процесите се влачат.

Вчера Сашка сподели проблемите си с Наско и в крайна сметка заключи:

– Какво друго можеш да очакваш? Офисът е малък, бюджетът не стига, а компютрите са стари.

– Има изход от твоето положение, – каза Наско. Ще ти покажа новата система „tupit“, която се сваля за няколко минути. И няма толкова да се измъчваш от монотонността на работата си.

Сашка го послуша и замени 1C-ka система с „tupit“.

– Невероятно, – каза си Сашка, след като проследи работата на новата система, – въпреки, че „картинката“ виси, самата форма работи нормално и данните се „изковават“.

А системата използвайки Tab и Enter, се изпълняваше.

С течение на времето Сашка придоби по-голям опит.
А когато програмата оживя ….

Това заслужава не само да се разкаже, но и да се види.

В един прекрасен ден в счетоводната кантора дойте директорът. Той остана като зашеметен от това, което видя там.

Младата счетоводителка пие кафе, облегната на стола си, а формата на компютъра сама се запълва, превежда и изпраща там, където е необходимо.

– До сега не съм плащал заплата на някой, който само си седи и си пие кафето, – каза директорът след като излезе от шока, – но това, което сте направили с компютъра е невероятно. Парите, които съм ви плащал до сега си заслужават тази „хитринка“, която сте въвели.

Сашка го погледна, и си помисли ужасена: „Сега ще ме уволни“.

Но директорът се усмихваше и съвсем нямаше такова намерение. Смигна ѝ и насърчаващо, допълни:

– Ще ви повиша заплатата….