Наталия често пишеше в сайта за запознанства. Искаше да си намери стабилен мъж, на когото да разчита във всичко.

Един ден попадна на доста интересен човек. Той сякаш четеше мислите ѝ. Обичаше всичко, което и на нея се нравеше.

И тя си каза:

– Сигурно е той. Най-после го намерих.

Двамата си уговориха среща в един доста луксозен ресторант.

Когато се настаниха на маса там, Стойчо започна да се облива в сълзи, показвайки ѝ снимка на бившата си приятелка.

– Не можахме да се съберем. Заболя от рак и почина.

Наталия прояви съчувствия към мъжа.

Внезапно ….. Стойчо пребледня и се втурна бързо към тоалетната.

Когато Наталия се обърна забеляза непозната жена, която враждебно се взираше към масата, на която седеше.

– Странно, – каза си тя, – сякаш съм виждала това лице някъде.

Рязко се обърна и погледна снимката, която бе останала на масата.

Точното копие на бившата на Стойчо приятелка починала от рак стоеше срещу Наталия.

– И вас ли е излъгал със сърцераздирателната си история, – попита „възкръсналата“.

– Показа ми ваша снимка, – Наталия смутено посочи с ръка към масата – и ми каза, че това е бившата му приятелка, която е починала от рак.

– Не съм никаква бивша, – намръщи се непознатата, – освен това сме женени със Стойчо и имаме две деца.

– Извинете, – Наталия се почувства неловко.

– Всеки път, когато ми се обажда, че ще работи извънредно, – тъжно се усмихна жената, – се среща със различни жени и ги прилъгва със сълзливата си история на починала от рак приятелка.

Наталия бе като попарена. Тя стана, остави пари на масата и си тръгна.

Преди да излезе навън, тя чу скандалът, който се разразяваше зад гърба ѝ.

– Да се надаваме, – усмихна се Наталия, – че възкръсналата възлюбена ще вкара малко мозък в главата на неверния си съпруг.

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

На това място трудно оцеляваха дървета, но едно бе успяло да се закрепи. Не го сломиха бурите, земетресенията и хилядите атмосферни катаклизми.

Минаха години и ствола му наедря. За да бъде обхванато бяха нужни пет човека хванати за ръце.

Хората идваха специално да го видят. Бе се превърнало в туристическа атракция.

Кой не би се радвал да застане под зелената корона на оцелелия столетник?

Един ден съвсем малко бръмбарче влезе под кората на дървото. Там си направи дом и снесе голямо количество миниатюрни яйца. От тях се излюпиха малки личинки с голям апетит.

Дървото залиня. Листата му изсъхнаха. Ствола се разцепи. Сърцевината му се бе стопила. Обвивката на дървото се спаружи и завехна.

Само за един месец гигантското дърво бе унищожено.

Да, бръмбарчето бе съвсем малко, но допринесе да се унищожи огромния зелен великан.

Внимавайте с малкото и незабележимото, тъй като то може да роди велики неща.

Тягостно и мрачно бе в сърцето на Борислав. Той се чувстваше самотен и депресиран. Имаше усещане, че е победен в живота и в работата си.

В това си състояние, той не разбра как се озова в един бар. Навел глава, олюлявайки се премина през слабо осветеното помещение и седна на масата в ъгъла.

Поръча си питие. Пи, но не му се услади.

Загледа се в чашата си.

– Такава гадост до сега не бе пил, – измърмори Борислав под носа си.

Неусетно започна да размишлява над опустошения си живот и неуспехът, който го бе предизвика.

– Какво правиш тук? – попита го от съседната маса ако попийнал мъж.

Борислав се сепна:

– Познавам ли този човек от някъде? А той от къде ме знае?

Мъжът го гледаше втренчено, очаквайки отговорът му.

Изведнъж Борислав осъзна, че мястото у не е тук. Той се изправи и напусна бара.

Лъхна го свеж въздух. Погледа му се проясни.

– Господи, – извика Борислав, – какво ме доведе до тук?…. Изпратил си този пиян човек да ми говори….

И се разрева.

След като се успокои, вдигна поглед нагоре и каза:

– Прости ми, Боже, …. помогни ми отново да се събера със семейството си и да започна работа. Срамувам се от себе си. Глупаво постъпих. … Помогни ми. Дай ми шанс да опитам отново.

Бог го възстанови на предишната му работата и го върна сред любимите му хора.

Не позволявайте провалите да определят курса на живота ви. Господ ще ви запази и здраво ще ви държи в десницата си. Уповайте на Него и Той ще оправи пътеките ви.

Пораженията смирява човека, но с Божия помощ получаваме надежда, възстановяване и победно бъдеще.

Николина бе смела жена. Тя от нищо не се страхуваше. Е, почти от нищо. Само едно нещо я парализираше. Изпитваше огромен ужас от мишки и плъхове.

Една нощ Николина се събуди. Нещо я бе притеснило. Отваряйки очи, тя забеляза голям плъх до леглото си.

Уплаши се. Не смееше да помръдне, защото можеше да събуди мъжа си, а и той би се уплашил от сивия натрапник.

Изведнъж плъхът проговори:

– Ще се махна веднага, ако изпълниш три мои желания.

Николина опули очи и не повярва на ушите си.

– Дайте ми наденицата, дето я сложи вчера в хладилника.

Николета стъпи на пода, като внимаваше да не докосне неканения гост и отиде до хладилника. Отвори го и бързо взе наденицата. Подаде я на плъха, а той поемайки я изскимтя от удоволствие.

– Второ, – продължи нахалникът, – дай ми млякото от делвата, дето ти го донесе свако ти от село.

Николета с нежелания, но притисната от страха, се раздели и с млякото.

– Трето, – гласът звучеше заповеднически, – дай ми малкия си внук. Той вече е два дена при теб.

Внезапно Николета се хвърли към плъха. Хвана го за опашката и го изхвърли през отворения прозореца.

– Детенце му се приискало, – размаха гневно ръце Николина. – Той какво си мисли? Внука си не давам. После какво ще кажа на майка му?

Плъхът летеше от 26 етаж надолу към градинката пред блока и си казваше:

– Е, за детето не съжалявам, но защо не взех наденицата и млякото. Можех да поискам малко сирене и бързо щях да изчезна в дупката, а сега …..