Марко четеше Библията си. Изведнъж въздъхна и раздразнено прибави:

– Този пасаж винаги ме е плашел.

Ставаше дума за следния стих: „Мъже, обичайте жените си, както Христос възлюби църквата и се предаде за нея“.

– Наистина ли обичам жена си така? Ако събера цялата си воля как да се жертвам за нея?

И той се замисли.

Внезапно се усмихна и си каза:

– Това е. Милка е на диета, но в кухнята има от ония парчета сладкиши, от които не трябва много да яде.

Марко се почеса по главата.

– Знам, че Милка има слабост към тях. Трябва да действам бързо, за да ѝ помогна.

Марко не се церемони много и изяде всичките парчета.

– Сега тя няма да се изкушава от тях, – радостно плесна с ръце той.

Това беше акт на зашеметяваща безкористност.

За съжаление Милка не видя нещата по този начин.

– Всичките ли ги изяде? – попита тя, като разклащаше празната кутия пред очите му.

Странно, в погледа ѝ не се четеше благодарност, а Марко точно това очакваше.

– Да, жертвах тялото си заради теб, – съвсем сериозно отговори той.

Пролетта дойде, но това не разтовари Драган от проблемите му. Той се задушаване, притиснат от обстоятелствата.

Отчаяно се стремеше да поеме глътка „свеж въздух“.

– Трябва да избяган от този стрес, – каза си Драган.

Отдаде се на продължителна ваканция. Консултира се с терапевт. Опита да се разнообрази с алкохол и наркотици.

Потърси нови забавления. Дори започна романтична връзка, но от всичко това не му стана по-добре от преди.

– Защо? – крещеше като обезумял Драган.

Изведнъж осъзна, че натиска е отвътре.

Обърна се към приятеля си Крум и сподели с него гореста си.

– Само Бог може да премахне натиска ти от вътре, – каза Крум, след като го изслуша. – Обстоятелствата могат да останат същите, но Господ има силата да ти даде възможност да дишаш свободно. Бог дава мир и почивка, които не можеш да намериш никъде. Той може да ти даде живот в ново измерение, просто Го попитай.

– Нека Бог ми помогне, защото вече не издържам……. , – заплака Драган.

Божият мир се изля в него и в душата му настъпи спокойствие.

Генади бе вперил поглед в събуждаща се природа и разсъждаваше на глас:

– Промяната на сезоните е еднаква и за бедни и богати. Всичко се движи в един Божествен ритъм.

Той се радваше на наболите цветя, които скоро щяха да разтворят пъпките си.

– Всеки сезон е с неповторима красота, – усмихна се Генади на нежните стръкове. – Бялото одеяло от сняг отстъпи на минзухари, нарциси и лалета. Дългите горещи дни на лятото са последвани от огнените цветове на есента.

Генади си спомни думите на един възрастен човек, с когото се бе срещнал в близката гора.

– Всеки, който е прекарал поне една зима, не може да не бъде впечатлен от чудото на възраждащата се природа, – бе казал старецът.

Много пъти като малък Генади си бе задавал въпроса:

– Как може нещо живо да оцелее при отрицателни температури?

Младият мъж погали листата, стъбълцето и неотворената пъпка на един нарцис и каза:

– До скоро всичко изглеждаше мъртво. Но на определеното време, като по часовник се показва слънцето, което дарява всичко с повече топлина и замръзналият свят се връща отново към живот.

Генади пое дълбоко въздух и продължи:

– „Хвърля леда Си като късове; пред мраза Му кой може да устои? Пак изпраща словото Си и ги разтопява; прави вятъра Си да духа и реките да текат“.

Младият мъж вдигна ръце нагори и възкликна:

– Обичам пролетта. Наслаждавам се на обновената природа отново и отново всяка година. Господи, Ти носиш живот, на нещо, което е изглеждало мъртво. Винаги има надежда, пролетта следва зимата. Боже, Ти винаги имаш последната дума и тя е живот. Благодаря Ти.

Слънцето грееше весело. Хората предвкусваха идващата пролет, но не на всеки му бе леко и радостно.

Младена бе угрижена и притеснена. Вървеше забързано, а мислите ѝ се блъскаха в главата и не ѝ даваха мира.

– Защо всичко трябва да се случва едновременно? – мърмореше тя под носа си. – Не искам да хленча, но не съм готова, за всичко, което ми се случва точно сега.

Много хора зависеха от нея, не само домашните, но тя едва се справяше с наболелите им проблеми. Едва успяваше някак си да се погрижи и за себе си.

– Може би има причина, за да дойдат тези неща в живота ми, но сега не я осъзнавам, – продължаваше монолога си тя. – Господи, сега имам най-много нужда от Теб.

Нощем Младена не можеше да заспи, премисляше, разсъждаваше и сама търсеше изход на положението си.

Бе стигнала на предела. Очите и се напълниха със сълзи и тя викаше към Господа:

– Предавам всичко в любящите ти ръце. Вече нищо не мога да направя. Знам че имаш решение на проблемите ми ….. Нямам търпение да видя, какво ще ми донесеш утре. „Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти, защото на Теб уповавам; дай ми да зная пътя , по който трябва да ходя, защото към теб издигам душата си“.

Погледа ѝ се проясни, усмивка озари лицето ѝ и Божият мир дойде върху нея.

След обяд мама взе Катя от детската градина. Малкото момиченце веднага започна да разказва на майка си, какво ѝ се е случило през деня.

Внезапно Катя млъкна. Майка ѝ отдели поглед от своя телефон и попита:

– Какво става, Кате? Нещо не е наред ли?

Младата жена се опита да прегърне дъщеря си, но детето се отдръпна.

– Ти обичаш своя телефон повече от мен, – разкрещя се Катя. – Постоянно гледаш в него и пишеш нещо. Ти изобщо не ме слушаш.

В последно време телефона е често в ръката на майка ѝ, но това е свързано с новата ѝ работа.

Катя изобщо не иска да знае това. Тя желае майка ѝ да бъде с нея, а не с телефона си.

Младата жена се смути. Тя бе решила, че може да отговаря по телефона и едновременно с това да слуша и дъщеря си, но …

– Извинявай, прости ми, – каза нежно майката на Катя. – Да, не те слушах внимателно, но това, което пишех на телефона бе много важно ….

Когато видя нацупената физиономия на Катя, майка ѝ добави:

– Но ти си най-важната за мен и аз много те обичам.

Двете се прегърнаха и Катя се успокои.

Майката обеща:

– До края на деня няма да се занимавам с телефона си.

Катя се усмихна.

След което майка ѝ написа бързо съобщение:

„Ще бъда на разположение довечера“.

И прибра телефона в чантата си.