Това бе една дългоочаквана почивка. И те не можаха да повярват, когато тя се осъществи.

Янко и Светла отседнаха в един прекрасен стар крайбрежен хотел с огромни прозорци и дебели каменни стени.

Един ден в района се разрази буря. Разбунтуваното море яростно удряше по стъклата на прозорците и по вратите.

Хората в хотела бяха спокойни. Стените на сградата бяха каменни, солидни и здрави.

Янко се загледа навън и попита:

– Това напомня ли ти на нещо?

– Бурята е като кризите, които ни връхлитат в този свят, – бързо отговори Светла.

– В такова време, – отбеляза Янко, – Бог използва нас, за да помогнем на уязвените да намерят безопасност.

Бурята отмина. Морето се успокои, а чайките започнаха безгрижно да прелитат.

– Все още си мисля за тези, – Светла премести падналия кичур коса зад ухото си, – които са изправени пред природни бедствия или бягат от „безмилостни“ режими.

– Богът на убежището ни дава сили за такива, за да им помогнем да намерят безопасност не само сега, но и занапред, – подчерта Янко.

– Да, Той е защита за бедните, прибежище за нуждаещите се в бедата им, укритие при буря и сянка при пек, – усмихна се Светла.

Днес Тимотей имаше необичайна среща. Както се разхождаше, се натъкна на овчар с много животни.

– Колко овце и кози имаш? – попита Тимотей.

– Две хиляди. Имам най-голямото стадо в този район, – похвали се овчарят. – Все още познавам всяко едно от тях. Те са ми като семейство.

– Те са толкова много – изненада се Тимотей – и познаваш всяко едно от тях?

– Всеки ден съм със стадото. Ние сме здраво свързани. …. Това не е бизнес.

– Губил ли си овца или коза? – поинтересува се Тимотей.

– Да, но винаги съм търсил изгубените, докато не ги намеря — живи или мъртви. Има само една овца, която не можах да намеря и до днес се притеснявам за нея, – сподели с болка овчарят.

Тимотей бе пастир в една малка църква. След разговора с овчаря сериозно се замисли:

– Дали наистина съм бил толкова загрижен за повереното ми стадо? Колко е хубаво, когато радостното провъзгласявам добрата Вест, но когато загубя някоя овца се разочаровам и дълбоко скърбя.

Има много мъже и жени, които носят бремето за тези, които са се върнали в света, но най-тежко е на пастира.

Църквата трябва да расте, но първата грижа е да не се загубят овцете, които са влезли вече в Божията кошара.

Ирена стоеше на хълма и гледката я опияняваше. Слънчевите лъчи обливаха ярко долината и я правеха приказна.

Тя за малко се бе върнала в бащиния си дом, преди да замине със съпруга си на друго място да служи.

– Ех, ако можеше да останем, – въздишаше тежко Ирена. – Щях да се чувствам по-добре, ако бях по-близко до майка ми. А и работата ми, в нея имаше такъв голям потенциал…..

Внезапно тя долови глас:

– Спри да гледаш назад. Насочи погледа си към мястото, където ти предстои да бъдеш.

Тези думи поразиха дълбоко Ирена и тя си спомни за жената на Лот.

Осъзнавайки се, тя извика:

– Какво направих? Сравняването на миналия живот със сегашния ограби мира ми.

Без да разбира Ирена бе силно привързана към дома си, кариерата и отговорностите, които имаше досега.

Но тя откликна на Божите нежни предупреждения и се фокусира върху Господното присъствие.

Божията любов, напътствие и цел върнаха мира в душата ѝ.

Това бе като щракване на ножицата силно и болезнено.

Асен лежеше сам в болничната стая.

Само преди месец бе уволнен от работа.

Премести се на ново място. Бе заобиколен от непознати, несподелящи вярата му и той се почувства изолиран.

Скоро изпадна в депресия и ето го тук.

Асен не веднъж бе слушал да казват в църквата:

– Целта ни е да изявим Божията слава.

И той бе съгласен с това, защото и Исус повтори тази цел на учениците си:

– „В това се прославя Отец Ми, да принасяте много плод; и така ще бъдете Мои ученици“.

Асен въздъхна:

– Няма да дам много плод ако не позволя подрязването на Градинаря. Когато се съпротивлявам на Неговото „озеленяване“ в живота си, както го и направих, все едно отказах да прослава Бога, а това води до отменяне на целта на моето съществуване. Нужно ли е това? … Глупости!

Стаята се озари от силна светлина, въпреки че болницата отдавна тънеше в мрак.

А дъждът и вятърът от време на време почукваха по прозорците.

Петър вървеше през гората и си пееше. Песента му очарова горските птици.

Когато Петър излезе на една поляна, певците на гората се събраха около него и започнаха да се надпреварват, изказвайки възхищението от пеенето му:

– Имаш удивителен глас.

– Песента ти е прекрасна.

– Ти си невероятен.

……..

– О, – засмя се Петър, – това съвсем не ме изненадва. Посветих живота си на музиката и сега не бих се отказал от нея.

Славеят предложи:

– Хайде да пеем всички заедно.

– Така да бъде, – съгласиха се останалите.

Петър намери една пръчка, огледа бавно птиците и бързо вдигна двете си ръце.

От това движение птиците се уплашиха и се скриха в гората.

Петър тръсна глава:

– Какво им стана? Защо избягаха? Нали щяхме да пеем заедно?

Ще ви открия една малка тайна.

Петър бе диригент, а птиците не познаваха нотите. Когато пееха, тях никой не ги ръководеше.