Иван заедно със семейството си току що се върна от почивка. Дали изобщо си е починал? Не не беше.

Не напразно той си спомни фразата: „Почивката е родителство, но някъде другаде“.

Ето само един ден от тяхната почивка.

В неделя цялото семейство реши, вместо да отиде на църква, да излезе на разходка сред природата.

– И без това в нито една от църквите в района няма богословска чистота, която изисквам, – каза си Иван, въпреки, че се чувстваше малко гузен.

Съпругата на Иван Рени предложи:

– Хайде да отидем до водопада с колата, той е едва на тридесет минути от тук.

– Не искаме да седим в тъпата кола, – разбунтуваха се децата.

Накрая решиха да тръгнат пеша, но мърморенето продължи. Момчетата се сбиха.

На Рени и дойде много и тя извика:

– Стига! Да се прибираме. Това вече не е забавно.

– Отиването до водопада бе твоя идея, никой от нас не искаше това, – напомни ѝ Иван.

Можете да си представите какво стана тогава. Всички се скараха, но въпреки всичко продължиха да вървят към водопада.

Спряха на него само, за да направят принудителни усмивки за няколко снимки, които по-късно щяха да поставят в семейния албум.

По обратния път се сдобриха.

Следобеда прекараха на басейна.

Всичко бе добре до момента, когато Рени се спусна по водната пързалка и слезе от нея, стискайки лявата си ръка.

– Какво ти е, – попита загрижено Иван.

– Малкият ми пръст влезе в някаква пукнатина, като се спусках надолу, – хлипаше Рени.

Бе станало доста лошо, кокалчето бе извадено от ставата.

Четиримата още мокри бързо се облякоха и тръгнаха с колата към Бърза помощ.

Докато докторът наместваше ставата на Рени, Иван се опитваше да ободри децата в колата.

След три часа се прибраха изтощени.

Бяха забравили да затворят вратата и тя зееше широко отворена.

Бунгалото, в което бяха отседнали бе в гората, за това заспаха със страх.

– Ами ако вътре се е намъкнало някое горско създание, – мърмореха момчетата, докато уморени затвориха очи.

А после иди вярва, че почивките били много релаксиращи.

Петър Николаев получи подарък красив швейцарски часовник за дългогодишната си служба в предприятието.

Мина време и часовникът спря да работи.

Загрижена за подаръка на баща си Димка занесе часовника при един часовникар, който бе на две преки от тях. Когато майсторът огледа часовника ѝ каза:

– Не мога да го поправя.

Димка реши:

– Ако той не може има и други часовникари. Все ще се намери някой, който да го поправи.

Отговорът от другите часовникари бе един и същ:

– Непоправим е.

Димка сподели с майка си:

– Всички часовникари, на които занесох подаръка на татко, смятат, че този часовник не може да се поправи.

– Изпрати го на фирмата, която го е направила, – посъветва я майка ѝ.

Димка бързо го изпрати, като поясни в бележка към него, че часовникът се е счупил и никой не се наема да го поправи.

След броени дни Димка получи часовникът по пощата. Той вече работеше. Фирмата, която го бе направила, нямаше никакъв проблем с отстраняване на повредата.

Ако в живота е разбит брак ви, нарушени са приятелските връзки или каквото и да е от този род, не отивайте при „съветници“, те могат нацяло да ви объркат.

По-добре идете при Твореца им, Той може да ги накара отново да работят нормално.

Майката на Светла след кратко боледуване почина.

Нейната колежка Даниела, която бе имала рак, сподели с дъщерята на починалата:

– Майка ти беше много мила с мен. Съжалявам, че тя почина ….. – Даниела се разрида, – вместо мен.

– Майка ми те обичаше, – опита се да я успокои Светла. – Тя се молеше на Бог да позволи да видиш как растат момчетата ти.

Двете се хванаха за ръце. Светла плачеше с Даниела.

– Боже, дай Твоят мир и спокойствие на Даниела, – молеше се Светла. – Помогни ѝ да превъзмогне скръбта си. Благодаря Ти за това, че тя с помощ Ти успя да прости и продължи да обича съпруга си. Това ѝ даде възможност, да се грижи за двете си растящи деца.

Бог знае как се борим с емоциите си.

Даже когато скръбта изглежда безкрайна и непоносима, Бог потвърждава, че е с нас и не се е изменил.

Така Той ни утешава и ни дава сила да бъдем благодарни за Неговото присъствие.

Петър мечтаеше да стане лекар. За това учеше упорито в училище, но когато дойде време да постъпи в университета, баща му каза:

– Не мога да те издържам. Парите не стигат. Не мога да ти помогна.

Младият мъж трябваше да остане и да помага на баща си във работата му на полето.

Времената бяха трудни, парите бяха оскъдни и Петър почувства, че трябва да се подчини на желанието на баща си.

Мина време и той се насити на селския живот. Опакова нещата си и потегли към големия град. Със себе си отнесе сърце пълно с горчивина и негодувание към баща си.

До края на живота си, Петър сдържаше гнева си, но обвиняваше баща си:

– Той потъпка мечтата ми.

Младият мъж почти не допускаше хора до себе си.

Горчивината, която таеше в себе си, постоянно се отразяваше на всяка връзка, която успяваше да развие, но не можеше дълго да я задържи.

Чувстваше се отхвърлен, за това често се изолираше от околните.

Местеше се от работа на работа. Не можеше да се установи на едно място, а и работата му не спореше.

Един ден срещна Елена. Тя пожела да се грижи за него. След бърз годеж, те се ожениха.

Три седмици по-късно, неочаквана експлозия от гняв почти сложи край на всяка привързаност, която младата булка изпитваше към него.

Елена не го остави, но се сви пред буйният му нрав.

Повечето от нейните приятели отказаха да ходят в дома им. Те не можеха да понасят Петър, защото той бе изпълнен с много гняв и огорчение.

Дори когато Петър не можеше да се грижи за себе си, отровата на негодуванието и горчивината продължаваше да го разяжда. Колкото по-дълго сдържаше гнева си, толкова по-жестоко жлъчта го изгаряше.

Хубаво би било душата на този човек да бъде изцерена и той да се изпълни с радост и мир, но за съжаление това не се случи.

Петър умря огорчен и ядосан на всички.

Каквато и причина да е имал бащата да задържи сина си, тя не оправдава огорчението на Петър.

Запитайте се:

– Кой е страдал най-много през тези години?

Със сигурност това не е бил бащата, а синът.

Запомнете, че когато сдържаме гнева и огорчението си, целият ни живот ще бъде потопен в тяхната отрова.

Бе 1740 г. Чарлз Уесли проповядваше в Ирландия. Веднъж бе нападнат от мъже, които бяха ядосани от посланието му.

Уесли успя да избяга в близката ферма, където жената на фермера го скри в къщата за мляко.

Когато тълпата разярени мъже пристигнаха във фермата. Жената успя да ги разсея с освежителни напитки.

Това ѝ даде възможност да каже на Уесли:

– Измъкни се през прозореца и се скрий при потока.

Чарлз успя да се измъкне, но преследвачите все още бяха наблизо.

Докато бе до водата, а опасността не бе го отминала Уесли реши:

– Ще се фокусирам върху Исус. Ще се скрия в Него. Само на Господа мога да се доверя. Той ще ме изведе безопасно от убежището ми.

Уесли падна на колене там край потока извика към Бога:

– Господи, не ме оставяй сам, все още ме подкрепяй и утешавай. Вярвам, че ще ми помогнеш. Покрий беззащитната ми глава под сянката на Твоето крило…..

Изведнъж Чарлз осъзна:

– Исус е всичко, от което се нуждая. Само в Него мога да намеря благодат, която покрива всичките ми грехове.

Думите, които той написа в този ден, станаха основата на неговия химн „Исус, Възлюбеният на душа ми“.

Уесли разбра как по време на ежедневния живот можем да станем заети и разсеяни. Но във всяка ситуация трябва да помним, че Исус ни обича и иска да има интимна връзка с нас.

Прекарвайте време с Исус. Слушайте гласа Му. Останете в Неговото присъствие. Без значение пред какво ще се изправите, можете да се скриете в Него! Той ви обича!