— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.