
Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.
За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.
До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:
– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.
– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.
– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.
– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.
– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.
Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.
Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.
А жените?
Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.
Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.
Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.
Силна светлина повали стражите на земята.
Гробът бе празен.
Стражите се разбягаха ужасени.
Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.
Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.