Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.
Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.
Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.
– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.
– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.
– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.
– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.
– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.
– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.
– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.
– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.
– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.
– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.
– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.
– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?
– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.