Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.
Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.
Най- настървено нападаше Крум:
– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?
До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:
– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.
– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?
– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.
– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.
Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.
Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:
– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.
– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.
Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:
– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.
Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.
Трифон ги огледа и попита:
– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?
Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.