Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.
За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.
Внезапно Дечко извика:
– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!
– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.
– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.
– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.
– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.
Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.
А Дечко продължи още по-разпалено:
– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?
Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.
– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.
– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.
– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.
– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.
Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:
– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.
– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.
– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.
– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.
Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:
– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.