Утрото бе хладно и облачно, но слънцето изгря и всичко оживя.
Ичо подръпна мустаката си и важно стъкмяваше думите си под стария орех:
– Съботата от Страстната седмица е най-благословения ден.
– Аз повече залагам на неделята, когато е възкръснал Христос, – бурно изказа несъгласието си Дечо.
– На този ден, съботата де, Словото Божие лежи в гроба като мъртъв човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете, – уточни Ичо.
– Когато е положен в гроба, Духът на Христос е в ада, – провикна се Дечо. – Той е там, за да разкъса оковите му и отново да отвори райските двери.
– Да, но това се случва на другия ден в неделя, наречен Великден, – допълни Ичо.
– Тъй де и аз казвам същото, – смотолеви бързо Дечо.
– В събота Христос минава през портите на смъртта в едната посока, а Адам в обратната, – със самочувствие подзе Ичо. – През останалата част от този ден Христос разгромява и побеждава ада, а Адам стои объркан насред пустинна земя и се чуди как да живее в този нов свят.
– Аналогията с Адам свършва до тук, – плесна с ръце Дечо. – Христос и Адам се разминаха пред вратите на ада и смъртта.
Двамата като че ли се оборваха един друг, а всъщност потвърждаваха това, което щеше да се случи на другия ден – Възкресението очертаващо спасението на хората.