Слънцето яростно препичаше. На Иван устните му се бяха напукали.
Тялото му крещеше:
– Вода!
Последните капки от манерката, той бе изпил преди два часа.
Изведнъж Иван се оживи. Вглеждайки се в далечината съзря скупчени на едно къщи.
Събра последните си сили. Ускори крачка.
И си каза:
– Щом има къщи, там има вода.
Точно в средата на селото имаше кладенец с бистра вода.
Иван бе толкова умалял, че не усещаше краката и ръцете си. Той видя наблизо едно момиче и го помоли:
– Моля те начерпи ми малко вода от този кладенец. Жаден съм, но не мога да се помръдна. Жегата отне последната в мен сила.
Момичето го погледна уплашено.
– Не бива да пиете от тази вода, – каза плахо то.
– Защо? – изненада се Иван. – Водата е толкова бистра ….
– Защото наблизо се намира къщата на нашия управник.
– И какво? Той не ви дава да пиете вода от този кладенец?
– Не, – възкликна момичето.
Иван бе изумен. Тогава момичето му разказа следната история:
– Старият ни управник умря и ни изпратиха нов. Той пи от този кладенец. Тогава всички забелязахме, че добрият човек, който бе дошъл за наш управник, изведнъж стана алчен и зъл. Той не желаеше да приема съвет от никой. Решихме, че се е отровил от водата. За това не трябва да пиете вода от този кладенец.