Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“