Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.