Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.
Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.
Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.
– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.
– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.
– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.
Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.
– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.
– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.
– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.
– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.
– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.
– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.
– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.
– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.
– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.
Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.