Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.
Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.
И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.
Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.
– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?
– О, по много, – възкликна старецът.
– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.
– А какво?
– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….
– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.
– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.
Старецът се почеса по главата и се замисли.
И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.
Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:
– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.
Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.