Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.
И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, загадъчни и поставящи по-големи интелектуални предизвикателства. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат като подкожната инжекция, промъквайки своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо,  колкото и малко да е, за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.
Той бе надарен с красноречие, интелигентен, любопитен, но на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката.
Беше станало така, че  преди науката да успее да стигне до него беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване, всички те бяха заблудили този човек. Всичко, което обществото беше позволило да се промъкне до мозъка му, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация.