Облачно и подтискащо бе времето, но това не пречеше на Цачо и Михаил да седят на двора и да разсъждават на глас.

Годините отдавна бяха посребрили косите им, но опита и знанията, които бяха натрупали през това време охотно споделяха не само помежду си, но и с останалите особено с по-младите.

– Не е лесно да блеснеш, – поклати глава Михаил, който си спомняше Петър един от внуците си, как се переше пред всички. – Светлината се добива с цената на раждането ѝ.

– Горенето трябва да предхожда сиянието, – отбеляза Цачо. – Без самоотверженост съвсем малко добро бихме могли да направим на другите.

– Горенето навява мисъл за страданието, – леко се усмихна Михаил, – но то предизвиква ужас, защото причинява болка.

– Склонни сме да вярваме, че носим много полза в света, когато сме физически силни, заети с интензивни дейности, а сърцето и ръцете ни даряват милост.

– Да, но когато Господ ни заведе на безлюдно място, – поизправи се предизвикателно Михаил, – остави ни болни лежащи на легло, тялото ни се изтощава от нападналата ни напаст. И какво?

– Приключва активният ни живот и смятаме, – додаде Цачо, – че сме напълно безполезни, щом не можем да направим дори най-малко възможно.

– Ако сме търпеливи и смирени, – заяви Михаил, – ще бъдем уверени, че носим повече полза за света и че голямо благословение са дните на нашето страдание и болести, отколкото когато сме мислили, че сме правили много повече.

– Светим, защото горим, – наблегна възторжено Цачо.

– Славата на утрешния ден се корени в черната работа, която извършваме днес.

– Мнозина искат се прославят, но не желаят да носят кръста.

– Да, искат да блестят, но без да горят.

– Те не знаят, че разпятието предхожда коронацията, – заключи Цачо.

Двамата възрастни мъже дълго време мълчаха и съзерцаваха гаснещият залез на хоризонта.