Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.
Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.
Съветваха го:
– Иване, откажи се от това пиене!
– Така съсипваш здравето си.
Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.
Един ден съвестта му се пробуди:
– Какво правя аз?
Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:
– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.
Падна на колене Иван и проплака:
– Прости ми, Господи!
След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….
И това продължаваше година след година.
Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.
Един ден дяволът не издържа и попита Бога:
– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?
Бог се усмихна и отговори:
– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.
– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.