В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.
Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:
– Мамо, нали знаеш за тържеството?
– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.
– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?
– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.
Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.
На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.
Когато се върна майка ѝ каза:
– Можеше поне едно благодаря да кажеш.
Поля изненадано повдигна рамене:
– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.
На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.
Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:
– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.
– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!