Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.
Самите те му бяха казали как майка им се бе занасяла с Милю, висок мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.
Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.
– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.
– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.
Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.
Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.
Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.
Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.
Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.
Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?