Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.