Седи момченце във влака. Гледа през прозорец и нещо си тананика. После говори за краката си и досажда на майка си.
Тя е не много едра жена, зареяла неподвижен поглед нанякъде. Изглежда разстроена и притеснена.
– Ти ще престанеш ли най-после? – гневно казва тя на детето.
Момчето спира за малко. Но влакът върви, как може да не пее и да не говори?!
– Погледни се, глупак такъв, пак си се омазал.
„Глупакът“ се усмихва виновно. Очите му радостно заблестяват, но това не подейства успокояващо на жената.
След известно време пак:
– Нетърпим бърборко. Само шум вдигаш. Не можеш ли да застанеш мирно?
Все пак тя е негова майка. Детето повдига устни, готово всеки момент да заплаче.
Как мога да му помогна? Съчувствам му, поглеждам го в очите, а там съзирам ….. мъдрец.
Момчето наведе глава, изслуша оскърбленията, въздъхна дълбоко и застана мирно.
Колко са по-умни от нас?!