Двама туристи почивали в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Селото гори!

Единият от туристите станал и побързал да помогне, а другия всячески ги задържал и му казвал:

– Защо да си губим времето напразно? И без нас ще се намерят достатъчно желаещи. Какво ние грижа за тях, те са чужди хора.?

Но другият изобщо не го слушал и хукнал към горящите къщи, а въздържащия излязъл след него без да бърза. Спрял на достатъчно голямо разстояние и наблюдавал какво ще стане по-нататък.

Около една горяща къща стояла майка, тя плачела и отчаяно викала децата си:

– О, децата мои! Хора, кой ще ми помогне да спася децата си?

Чувайки вопъла на майката, първият турист хукнал към дома, обхванат от пламъци. Всички мислели, че ще загине. Но той скоро изкокнал от дома с опърлена коса и две малки деца в ръце си. Дошъл до майката и й предал децата.

Навярно много ще кажат:

– Това не е наша работа. И без това ще се намерят много други, които ще го направят.

В същото време много хора погиват в пламъците на пороците и греховете си и няма кой да да ги спаси. Бог ни е поставил за стражи. Той иска от нас да не допускаме хората да отиват към бездънната, огнена яма на ада.

Къде сме? Стоим ли на местата си, за да предотвратим гибелта им.