Величието на един водач не може да се измерва само по битките, които е водил и печелил. Говоря за битки, които се решават с щит и меч. Защото водачът води и други битки. Победите, които носят неувяхваща слава и признателност, съзнание за добре изпълнен дълг.
Битката против самия себе си, тя е най-страшната и най-опостушителната. Да не допусне блясъкът на властта да заслепи погледа му, похвалите на блюдолизците да заглуши слуха му за повелите на дълга.
Битката за благоденствието на народа му. Никоя слава не е трайна, ако е изградена върху нищета, недоимък, лишения и сиромашия. И най-важното битката за справедливост. Дай на един управляващ всички възможни победи, но лепни на челото му печата на несправедливостта и ти го осъждаш на вечно проклятие…
За обикновения човек справедливостта е лесно нещо. Достатъчно е да не се отклонява от истината и да има смелост да я казва дори, когато тя е в негова вреда. За един водач обаче тази справедливост е малка, недостатъчна. Справедливостта на ръководещият са редът, правдата и равенството, които е дал на всички люде от неговия народ. А другото име на тази справедливост е закон. Закон, равен за всички и честни съдии, които да съдят съобразно с него.
Имало е закон и съдии. И той е бил справедлив, защото е произлязъл от обичая и натрупаната през вековете мъдрост. Но този закон е слаб и хилав. Първо с това, че всеки чува, както си иска, и разбира, както му е изгодно. После, облагодетелствува клеветниците, богатите и знатните. Те всъщност съумяват винаги да застанат над закона. Такъв закон не води към справедливост, а към поквара и разложение. Не вярваш ли в закона и в равенството на всички пред него, ти не вярваш и в самата държава. Ти преставаш да бъдеш част от цялото.
Държава с такъв закон е осъдена на гибел. Народ с такъв закон е осъден на самоизяждане и изчезване. Писаният закон не е истински закон, докато не се прилага. Докато не стане част от самия живот.