Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.