– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….
– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.
– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.
– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.
– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?
– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.
– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?
– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо, – за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.
– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.
– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.
– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.
Данчо въздъхна:
– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.
– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин
– Може би не, – сви рамене Данчо.
– А какво ще кажеш за отговорността?
– Какво точно имаш в предвид?
– Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…
Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……