Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.