Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“