Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.
Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.
Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.
Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.
– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.
– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.
– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.
– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.
– Спомних си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.
Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:
– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!