Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.