Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.
Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.
– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.
Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.
– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….
Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.
След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:
– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.
Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.
Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.
– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.
– Това е печата на Художественото училище в столицата.
Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря, дръпна се назад и започна да се разпръсква.
Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.
След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.