Марияна бе досадила на Лидия с постоянните си оплаквания. Тя се чудеше как да я ободри. Искаше да преобърне песимизма ѝ и да я накара по-ведро да гледа на нещата.

Един ден Лидия каза:

– Добре нямаш хубава заплата. Колата ти не е кой знае какво. Апартаментът ти е малък. Младостта ти я няма вече И надежда за това няма кой знае каква.

Марияна я изгледа озадачено, а Лидия продължи:

– Разбирам, че нямаш много неща, които би искала да бъдат твои. Но погледни и това. Не си неизлечимо болна. Нямаш дългове. Никой от роднините ти не е немощен или инвалид, за когото трябва да се грижиш. Нямаш увреждания. Мога да продължа списъка. Това не ти ли говори нещо?

– Тези неща наистина ги нямам, – каза примирено Марияна.

– И те вярвам да не ти се случат. Всеки от нас няма много неща, но това не е необходимо.

– Е, за последните, които изброи, съм напълно съгласна, – тихо промълви Марияна.

– Всичко останало може да бъде спечелено, подобрено, получено като подарък или просто временно използвано. Основното е да сме живи и здрави.

Марияна се усмихна.

– Може би трябва да започна да изброявам нещата, които нямам, за да разбера колко съм богата всъщност, – засия Марияна.

И тя прегърна Лидия.